Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Карол включи на скорост и подкара лендроувъра надолу по рампата на паркинга. Продължи по улиците в центъра на града и десет минути по-късно вече паркираше в единия край на кея, на чийто друг край беше закотвена „Стийлър“. Тя изскочи от колата, без да си прави труда да я заключи, и затича по калдъръма към пристана на Тони. Скочи на борда и бутна вратата така, че тя се хлопна.

Той седеше на масата в салона пред отворения лаптоп, ръцете му бяха застинали над клавиатурата — беше го прекъснала, докато пише. Гледаше я смаяно.

— Какво е станало, по дяволите?

Цялата ѝ решителност се изпари, тя се отпусна на стълбичката към кухнята и изхлипа:

— Трябва да пийна нещо!

Пола се наслаждаваше на възможността да поспи до късно, която беше рядък лукс. Елинор беше отишла на работа, Торин беше останал за през нощта в дома на най-добрия си приятел, който беше празнувал рождения си ден, и Карол ѝ беше наредила да си вземе един почивен ден. Затова ѝ беше приятно да се рее между сън и будност, да потъва в дрямка и пак да изплува за миг на повърхността с ленива наслада. Вибрирането на телефона я изтръгна рязко от съня. За моментен каза, че още сънува, но ръката ѝ вече се протягаше към нощното шкафче.

Видя кой се обажда — беше Елинор — и отговори без замисляне.

— Ъхъ — изпъшка тя, все още сънена.

— Да си влизала вече в интернет? — попита Елинор без всякакви встъпления.

Пеша преглътна и седна.

— Не. Защо?

— Погледай какво има на първа страница на „Сентинъл Таймс“. Предполагам, че ще го има и в онлайн изданието. В противен случай ще ти се наложи да излезеш и да си купиш вестник. Не мога да продължавам, затънала съм до уши в работа, ще говорим по-късно — и тя затвори телефона.

Пола тръсна глава като куче, което излиза от водата. Дали всичко това не ѝ се беше присънило? Тя се прозя и се протегна, после заслиза надолу, за да вземе таблета си. Докато чакаше водата в електрическата кана да кипне, тя потри сънените си очи и отвори уебсайта на брадфийлдския вестник. И заглавието беше там, в цялото си великолепие: „Мистерия около елитно ченге, свързана с шофиране в нетрезво състояние“.

— О, по дяволите — измърмори тя и продължи да чете. В обичайния си опит да докаже, че постъпва не по-малко смело от националните таблоиди, вестникът се изказваше възможно най-рисковано, без директно да спомене фразата „корупция в полицията“. Но не беше необходима лупа, за да се прочете какво пише между редовете. Трудно беше да си представиш как би могло да бъде по-лошо.

Без да обръща внимание на включената кана, Пола се качи тичешком горе и се обади на Стейси.

— Вкъщи ли си? — попита тя.

— Да, вкъщи съм.

— Идвам при теб — каза Пола. — Трябва да обсъдим нещо.

Стейси каза нещо в смисъл, че Карол им е казала да си вземат почивен ден. Но Пола вече беше прекъснала разговора и бързаше да си вземе душ. След десет минути вече излизаше тичешком от къщи, с мокра коса и кипяща в гърдите ѝ ярост. Как смееха да постъпват така тези пошли отрепки? Нямаха ли представа какво беше направила Карол Джордан за този проклет град през годините? Колко хора можеха да са гушнали букета, ако тя не си беше свършила работата, а сега живееха безгрижно? Беше излагала живота си на опасност за тези неблагодарни копелета. И дори ако трябваше да погледнат напълно егоистично на въпроса, какъв тираж на проклетите му вестници беше продаден благодарение на Карол и хората ѝ?

Когато седна зад волана, тя се насили да се успокои и да кара внимателно. Само това им липсваше, още някой от тях да влезе в новините. Когато позвъни на домофона на Стейси, се беше поуспокоила, но не много — гневът ѝ вече не кипеше, а бълбукаше.

— Видя ли вестника? — изтърси тя, още преди да прекрачи прага.

Стресната, Стейси отстъпи малко назад.

— Само „Файненшъл Таймс“ — каза тя. — Какво се е случило?

Пола мина уверено покрай нея и се упъти към работното ѝ място.

— Кой от компютрите мога да ползвам?

— В идеалния случаи — пито един — каза Стейси, промъкна се покрай нея и седна на един стол. — Какво да търся?

— Страницата на шибания, гаден „Сентинъл Таймс“.

Пола започна да барабани с пръсти по бедрото си. Дори бързината на харддисковете на Стейси не удовлетворяваше нетърпението ѝ.

— О! — каза Стейси, прочела заглавието. После кликна, за да прочете материала. — О, не!

— Това не е станало случайно — ваза Пола. — Не е и някакъв техен рутинен ход. Ако беше работа на отговорника за съдебната хроника в този парцал, щеше да бъде публикувано много по-рано.