Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Към десет часа бяха вече изтощени. Карол бе отпуснала глава върху ръцете си и беше казала:

— Време е да се прибирам.

— Какъв смисъл има? Нали утре срещата ни с екипа е тук, а ти си капнала от умора. Би било глупаво да шофираш чак до вкъщи, само да се върнеш пак тук сутринта. Остани тук, знаеш, че си добре дошла.

— Ами кучето?

— Тя също е добре дошла.

— Нямам предвид това. Никога не е прекарвала нощта вън от къщата ми. Освен това тук нямам храна за нея.

Тони демонстративно се наведе, за да провери какво прави Флаш, която се беше проснала под масата между тях двамата и спеше дълбоко.

— Да бе, като я гледам, очевидно е неспокойна. Ще прескача до денонощния магазин и ще ѝ купя една кутия с кучешка храна. Нищо няма да ѝ стане, ако един ден се храни като пролетариата.

Карол въздъхна.

— Има само една каюта. Която е твоята спалня.

— Имам спален чувал. Ти можеш да легнеш тук на пейката, тя е проектирана като второ легло.

Карол изгледа пейката със съмнение.

— Нещо не мога да си го представя.

— Възглавниците на облегалката са монтирани на релса. Можеш да ги избуташ назад и нагоре, така че да покрият прозореца и да ти осигурят по-голяма ширина. Половината джаджи в лодката са правени по проекти на Артур. Наистина функционира. Ако все още се съмняваш, аз мога да спя тук, а ти да отидеш в каютата.

Накрая се бяха споразумели. Карол на пейката, кучето в краката ѝ, Тони в своята каюта, само на метри от тях. Първоначално той си мислеше, че няма да може да се отпусне поради съзнанието, че тя е толкова близо, при това в собствения му дом. Но преживените през деня „буря и устрем“ на емоциите бяха изсмукали енергията му повече, отколкото съзнаваше, и само минути след като загаси светлината, той потъна в дълбок сън. Когато най-сетне се събуди, спал по-добре, отколкото му се беше случвало от месеци, той продължи да лежи, питайки се какво го беше събудило, докато осъзна, че е било хлопването на вратата.

Когато излезе от каютата няколко минута по-късно, той видя спретнато навития спален чувал. Пейката беше прибрана в обичайното си състояние, а салонът беше празен. На масата имаше бележка, надраскана на хартиена торбичка: „Отиваме да потичаме с Флаш. Ще се върнем скоро.“

Доволен, че тя не се е събудила, обзета от неудобство и желание да избяга, той нахлузи едно яке и се качи на покрива, вдишвайки дълбоко хладния утринен въздух, и се зае да оглежда околностите на пристанището с надеждата да види Карол и Флаш. Под косите слънчеви лъчи гледката към издигащите се наблизо руини на катедралата беше великолепна, но той не прояви интерес към тази красота. Винаги се бе вълнувал повече от човешките ѝ измерения.

Докато се оглеждаше за тях, той провери в телефона си дали темата на материала в „Сентинъл Таймс“ не е била подхваната в други медии. Сърцето му се сви, когато установи, че историята е намерила място в таблоидите, въпреки че нито един от тях не беше я представил особено драматично. Вероятно предпочитаха да избегнат обвинение в клевета. Той въздъхна и отново се върна към бдението си. В крайна сметка търпението му беше възнаградено. Два далечни силуета на пътеката край канала постепенно придобиха очертанията на криминалния инспектор и нейното куче. Щяха да успеят да се върнат навреме за закуска, преди да се появят останалите от екипа. Тога не беше съвсем сигурен как всички ще се съберат в лодката, но нали беше само за днес. Утре вече щяха да разполагат с нови, функциониращи работни помещения на Скенфрит Стрийт.

Те запристигаха един час по-късно. Пола дойде първа и прегърна за поздрав застаналия вдървено на кея Тони.

— Тя добре ли е?

— Държи се. Но беше на косъм.

— Бясна съм. Стейси издири къртицата. Бог да му е на помощ, когато разберем кой е.

— Да. Вътре има кафе. Карол вече е тук.

Кевин и Алвин спряха един след друг на близкия паркинг. Ако се съдеше по жестовете им, Кевин описваше на Алвин последната лайняна бомба, хвърлена от пресата. Ръцете на Алвин бяха свити в юмруци и той вървеше бързо по кея с изражението на човек, който иска да удари някого. — Знаем ли кой е направил това? — попита той.

— Не, още не. И днес няма да говорим на тази тема — отвърна твърдо Тони.

Стейси дойде последна, е лаптоп и таблет под мишница. Лицето ѝ остана напълно безизразно, когато Тони я попита има ли някакъв напредък.

— Нищо особено — отвърна тя и го подкани с жест да тръгне пред нея надолу по стълбата.

Беше тясно, но успяха да се наместят. Трите жени на пейката, Тони в кожения си офисен стол, Кевин и Алвин се бяха облегнали на работните плотове в кухнята. Флаш се беше оттеглила на кърмата, където наблюдаваше зорко и заинтригувано живота в пристанището.