Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Карол тръгна към подиума, за да плати, но Уенди поклати тава.

— Днес няма да взема пари от теб. Радвам се да те видя отново.

— Не мога да приема това, Уенди.

— Има едно условие. Никога, при никакви обстоятелства да не допускаш отново тази дивачка до косата си. Причинява ми физическа болка да видя коса като твоята, изпорязана така — тя побутна ръката на Карол с портмонето, за да я пъхне обратно в чантата. — Пропъди черните мисли. До понеделник всичко ще бъде забравено.

Но Карол не успя да пропъди черните мисли. Докато се връщаше обратно към колата си, имаше чувството, че хората я зяпат. Намеците в сензационния материал бяха повече от ясни. В съда в Халифакс е имало случай на прикрита корупция. Което си беше чистата истина. Джон Брандън представи това като нещо добро, като постъпка с положителен знак; сега тя бе разкрита в цялата си грозота. И Карол беше влязла в новините по погрешна причина. Може би Уенди беше права. Може би в очите на хората е била героиня.

Но сега вече нямаше да я виждат така.

По нея щеше да лепне позорното катранено петно, бележещо корумпираното ченге. Пияница и корумпирана. Точно жената, на която някой би искал да поверят разследването на убийството на детето му, на жена му, на баща му. Във всеки участък, където влезеха в търсене на подкрепа, щяха да се сблъскат със съпротивата или презрението на местните полицаи, които щяха да се присмиват зад гърбовете им на впиянчената им шефка, която е трябвало да спасяват от съда. Такива като Блейк и Фийлдинг, а също и Джон Франклин, щяха да се наслаждават на всеки миг от срама и неудобството, които щеше да изпитва тя. Джон Франклин. Разбира се. Тя беше посрамявала и него, и подчинените му, в миналото, и сега той се беше възползвал от възможността да ѝ нанесе ответен удар. Кой друг от полицията на Западен Йоркшър можеше да е източникът на анонимните цитати? Не трябваше да ги моли да му се обадят. Беше показала своята слабост пред врага си, а новината за новото ѝ назначение сигурно му бе прозвучало като върховна обида. Това, че я беше предал на пресата, беше класическо отмъщение на ченге. Публично опозоряване, съчетано с трайно осуетяване на възможността да си върши работата.

Когато се добра до колата си, ръцете ѝ трепереха, а устата ѝ беше пресъхнала. Копнееше за едно питие повече, отколкото бе копняла за какаото и да било друго през живота си. Усещаше вкуса на една „маргарита“ по езика си, чувстваше пукането на мехурчетата във водката с тоник, долавяше как една хладна глътка „пино гриджо“ се хлъзва в гърлото ѝ. Ако трябваше да бъде заклеймена като пияница, можеше поне да се държи съответстващо. Какъв смисъл имаше да се мъчи да остане трезвена, след като всички вече бяха произнесли присъдата си над нея?

Карол завъртя рязко ключа, за да запали и форсира двигателя, потегляйки с лендроувъра. Можеше да отиде до супермаркета, да натовари колата с пиене и да продължи към къщи. Никой нямаше да разбере, че си е помогнала с някоя и друга чашка. Предстоеше ѝ да се види с подчинените си чак утре. Щеше да има достатъчно време да пийне и да изтрезнее, без някой да разбере. А щеше да се чувства толкова по-добре след едно питие. Едно бързо, за да я успокои, да отпусне нервите ѝ, да заличи страховете ѝ, и тогава щеше да може да се изправи срещу света.

Тя удари е юмрук по волана.

— Майната му! Майната му! Майната му!

Сигурно беше Франклин. Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би я предал по такъв начин? Кой друг знаеше достатъчно, за да събере парчетата на пъзела? Не и местната драскачка, която се занимаваше с новините от залите на съда. Ако беше тя, новината щеше да е публикувана още преди дни. Не, трябваше да е Франклин, това копеле! Единственият друг възможен кандидат беше Блейк, но тя не вярваше, че бившият ѝ началник би поел риска това да рикошира, засягайки и него. Сигурно ѝ готвеше всякакви други дребни отмъщения, тя не се съмняваше нито за миг. Но точно това не беше в негов стил.

Господи, как щеше да си върши работата, ако трябваше да се озърта постоянно, за да не ѝ нанесат удар в гърба? Но вече не можеше да се откаже. Беше дала дума на Джон Брандън. Освен това беше накарала хората си да работят по няколко смъртни случая, които никой освен тях не приемаше за съмнителни. Не можеше просто да зареже всичко това. Някой трябваше да говори от името на мъртвите и да защитава живите.

И все пак, сред всички тези ангажименти можеше да се намери място за едно питие. Трябваше да прескочи до пристанището, за да вземе кучето от Тони. Но щеше да успее да се прикрие. Щеше да му каже, че има да върши някаква работа, да вземе набързо кучето и да си тръгне. Щеше да се прибере у дома само след час, с няколко бутилки, които да ѝ помогнат да издържи, докато болката от унижението премине. Всичко щеше да бъде наред. Тя отново владееше положението.