Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Ема сведе поглед към пода.

— Мислеше, че няма да я приемат сериозно. Доколкото разбрах, обвинения срещу троловете се повдигат единствено в случаи, когато има унищожение на имущество, като при улични бунтове.

— Това не е съвсем вярно — отвърна Алвин. — Били са обвинявани и заради заплахи със смърт и подпалвачество.

— Но няма много подобни обвинения — възрази заядливо Ема. — Не са достатъчно, за да накарат гадните мръсници да замълчат. Настана неловко мълчание. После Пола попита:

— Имаше ли Джазмин някаква стратегия за борба с тях?

— Тя беше убедена, че това ще се размине. Те са като свраките. Покажи им нещо по-лъскаво и хукват след него. Тя мислеше, че е важно да издържи, докато положението се нормализира. И в действителност беше започнало да се успокоява, едва забележимо, но все повече с всеки изминал ден. Точно затова ми е толкова трудно да се примиря със смъртта ѝ.

— Какво се е случило според вас? — попита Пола. Нормален, открит въпрос, за ориентация.

— Тя замина, за да прекара няколко дни на тишина и спокойствие. Накарах я да обещае, че няма да влиза в социалните медии, но вероятно не е изпълнила обещанието си, ако се съди по развитието на събитията. Това са само предположения, защото през последния ден не разговарях с нея. Имах няколко срещи, а знаех и че тя ще вечеря с приятели. Очаквах да се обади, когато се прибере във вилата. Обикновено влизахме във видеочат вечер, преди да си легнем. Но когато тя не се обади, не се притесних особено. Предположих, че сее забавлявала добре и се е прибрала късно — маската се пропука и Пола видя за миг искрената ѝ мъка.

— А не е било така — каза тя меко.

— Не, не е било така.

— Бихте ли казали, че е била склонна да се самоубие? — попита Алвин.

— Дали мисля, че е била склонна да се самоубие? Нима ме имате за толкова коравосърдечна кучка? Мислите ли, че ако ми беше минало през ума дори за миг, че може да посегне на живота си, бих я изпуснала от очи? — гневът на Ема угасна също така бързо, както беше припламнал. — И все пак донякъде сте прав. Когато научих какво е станало, изпаднах в шок. Но… в известен смисъл не бях изненадана, ако това ви звучи логично? Казвах си, че може да е по-уязвима, отколкото е склонна да признае — тя въздъхна и сключи здраво ръце в скута си. — Но очевидно не съм довела тази мисъл докрай. Трябваше да осъзная, че е на ръба. Изоставих я, когато имаше нужда от мен.

— Доколкото се простира моят опит, не е възможно да спреш човек, който е решил да сложи край на живота си — каза Алвин. — Вината не е ваша, Ема. Мислите ли, че интернет троловете са я тласнали дотам?

Ема кимна.

— Сега вече вярвам, че е така. Не мислех, че е изпаднала в такова отчаяние, но очевидно съм грешала.

— Съжалявам — каза Пола. — Но сержант Амброуз е прав. Вината не е ваша. Но има още едно нещо, което ни озадачава. Джазмин не е оставила никакво писмо. Пращала ли ви е някакви съобщения? Есемеси? Имейл? Или дори писмо по пощата?

Ема поклати глава.

— Не. Нито дума. А това ми причинява голяма болка, можете да ми вярвате. Мислех си, че означавам нещо повече за нея.

— Много хора не оставят предсмъртни писма — каза Алвин, дълбокият му глас преливаше от съчувствие. — Предполагам, че изпадат в такова състояние, в което всички останали усещания са притъпени. Не виждат никого, не съзнават нищо освен болката си.

— И все пак имаме основание да мислим, че Джазмин е оставила някакво послание — намеси се Пола. — Дали случайно не е била почитателка на Вирджиния Улф?

Ема я погледна озадачено.

— Вирджиния Улф?

— Писателката.

Ема тръсна нетърпеливо шава.

— Знам коя е Вирджиния Улф, за Бога. Но не мисля, че Джазмин я е споменавала пред мен някога. Тя четеше доста, както и аз, но не такива неща. Аз предпочитам предимно биографии, а Джазмин беше голяма почитателка на криминалните романи. Какво общо би мота да има Вирджиния Улф с онова, което се случи с нея?

— Двете са избрали един и същи начин да се самоубият. Влезли са в река с джобове, пълни с камъни. А на мястото, където вероятно е влязла в реката, открихме на брега книга на Вирджиния Улф — поясни Пола.

— Книга ли? Коя книга?

— Заглавието е „Собствена стая“.

Ема се смръщи.

— Дори не съм чувала за нея, камо ли пък да съм я чела. За какво става дума в книгата? — тя се разсмя слабо, треперливо. — Със сигурност не за тормоз по интернет.

— Не е роман, есе е. Тя обяснява защо е толкова трудно за една жена да се развие като писател. Казва, че ако жената иска да стане писател, трябва да разполага със собствена стая и петстотин паунда годишен доход.