Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— С партньорката на Джазмин Бъртън. Казва се Ема Котърил и е архитект. Работи в общината. Според секретарката на Джазмин, били заедно от около година и половина. Нямали общо жилище, но прекарвали доста време една с друга. Ако някой знае какво е ставало в тавата на Джазмин, това е Ема.

Алвин въздъхна.

— Горката жена. Достатъчно лошо е човекът, когото обичаш, да се самоубие, и без да трябва да се ровиш отново в станалото заради такива като нас.

— Само че може случаят да не е толкова ясен, колкото изглежда на пръв поглед. И онова, което може да открием, може да ѝ помогне да се почувства малко по-добре.

— Предполагам — той пресуши чашата си. — Хайде тогава, да свършим тази работа.

Къщата беше странно попълнение в улица с индивидуално проектирани сгради, строени между двете войни. Приличаше на миниатюрен презокеански кораб, фасадата наподобяваше носа, а прозорците имаха формата на люкове. Беше несъмнено модерна, с усещане за духа на „ар деко“. Когато Ема отвори вратата, Пола неволно си помисли, че като архитект е проектирала и себе си в тон с къщата. Гарвановочерната ѝ коса беше подстригана късо, в почти геометрична форма с бретон. Гримът ѝ напомняше на реклама от двайсетте години на XX век, носеше раиран пуловер с деколте тип „лодка“ над широки панталони, наподобяващи на онези, които обикновено носят моряците на сцената.

— Вие трябва да сте сержант Макинтайър — каза тя, без да отклонява очи, когато срещна погледа на Пола. Говореше като типична южнячка, в гласа ѝ нямаше и следа от акцент от Централните графства.

— Точно така. А това е сержант Амброуз.

Идеално оформените вежди се повдигнаха.

— Двама сержанти. Не знаех, че се движите по двойки. Може ли да видя полицейските ви карти? По „Краймуоч“ 9 9 Предаване по Би Би Си, чиито самостоятелни разследвания на известни престъпления често помагат на полицията. — Б.пр. винаги ни предупреждават да не приемаме нищо на доверие — усмивката ѝ беше язвителна като думите ѝ.

„Имитира Дороти Паркър 10 10 Дороти Паркър (1893-1967) — американска поетеса и сатиричка, най-известна със своите остроумни и запомнящи се изказвания и коментари на всевъзможни житейски ситуации. — Б.пр. , за да бъде в стил с останалото“, каза си Пола, докато следваха Ема нагоре по стълбите, до дневна, завършваща със стъклена стена с изглед към градината. За щастие мебелите бяха съвсем съвременни — дълъг диван с червеникаволилава тапицерия и три бледосиви кресла, подредени около три ниски масички с капковидни очертания. Беше стая, която подхождаше на Ема, но не би подхождала на много други хора, помисли си Пола. Тук не би имало място за обутите в маратонки крака на Торин, обстановката не би подхождала на дискретната елегантност на Елинор.

Ема ги покани с жест да седнат и се разположи срещу тях. Никакви предложения за чай, кафе или нещо по-силно.

— Събудихте любопитството ми — каза тя. — Не съм роднина на Джазмин, така че научих какво се е случило от радиото, както повечето ѝ познати. Вие сте първите полицаи, които идват да ме посетят, а при това не сте и от местната полиция. — Тя забеляза учудването на Пола. — Проверих. Не съм глупачка, знам колко изобретателни могат да бъдат журналистите.

— Разследваме случаи на особено тежък онлайн тормоз — каза Пола.

— Опитваме се да идентифицираме извършителите, за да ги накараме да замълчат — добави Алвин.

— И си казахме, че Джазмин може да е разговаряла с вас за онова, което е преживявала — Пола се постара да постигне най-съчувственото си изражение.

Ема приглади с ръка косата си.

— Разбира се, че разговаряше с мен. Това беше малко или повече основното, за което тя говореше през последните две седмици от живота си. Толкова се стараеше да посреща смело онова, което се случваше, да защитава публично позициите си, но когато останехме насаме, започваше да губи присъствие на духа.

— Трябва да ви е било тежко — каза Алвин.

Ема въздъхна и извърна натъжено очи към мрака отвън. Пола не се почувства убедена докрай.

— Беше ужасно. Да наблюдавам как толкова силен и самоуверен човек рухва пред очите ми. Направих всичко по силите си, за да ѝ помогна, но атаките бяха безмилостни. Казвах ѝ да престане да влиза в интернет, да ги остави да се накрещят, докато пресипнат, и после да се прехвърлят на някой друг, но тя не можеше да преодолее изкушението, беше като пеперуда, привлечена от пламък на свещ.

— Обмисляла ли е да се обади в полицията?