Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Как мислите, може би е била разсеяна повече от обикновено, защото е била разстроена от заплахите, отправяни по неин адрес? Защото те не са били отправяни само онлайн, нали? Предполагам, че някои от случилите се неща са били доста плашещи.

— Тухлата, с която ни счупиха прозореца, беше — каза Джон. — Накара ме да се уплаша за нея, но Дейзи упорито твърдеше, че това е постъпка на страхливец. Казваше, че хора, които хвърлят тухли, са прекалено слабохарактерни, за да направят нещо, когато застанат лице в лице с теб. И онова, което се случи, доказа правотата ѝ.

— Има още нещо, което ме озадачава — каза Пола. — Когато четях докладите, разбрах, че из цялата градина пред къщата са били разпилени страници от книга — Карол не можеше да не се възхищава от начина ѝ на работа. По някакъв начин успяваше да съчетае съчувствие и съгласие, като същевременно не оставяше разпита да замре.

— Тя четеше много — каза Триш. — Една от основните ѝ каузи беше борбата за обществените библиотеки.

— Сигурно напоследък борбата е била доста сериозна — каза Пола съчувствено.

— Тя разбираше, че книгите проправят пътя на работниците към подобряване на условията им на живот — каза Джон. Думите му прозвучаха така, сякаш ги беше казвал неведнъж.

— Значи е била почитателка на Силвия Плат?

Триш се смръщи.

— Никога не е споменавала такова нещо. Може би е считала предпочитанията в областта на поезията за нещо по-лично. Джон?

Той изглеждаше объркан.

— Не знам. Не си спомням да съм я виждал да чете поезия. Но тя четеше най-различни книги, които аз не четях. Лично аз предпочитам историята.

— Защо се интересувате от някаква книга с поезия? — попита Триш.

Пола се усмихна смутено.

— Аз самата много обичам Силвия Плат, затова просто ми стана любопитно, това е всичко — и веднага друг въпрос, за да отклони разговора от необичайното, за да не бъде то последното, което ще помнят от разговора. — А що се отнася до онази кампания на Дейзи — настояването на бащите да поемат отговорност за децата си, за първи път ли коментираше въпроса толкова публично?

Триш и Джон се спогледаха, като че ли в търсене на отговор. Джон поклати тава.

— Беше го споменавала пред мен, мимоходом. Но никога преди не беше го огласявала така публично. Обикновено говореше на теми от местен характер. Но от партията настояваха тя да обмисли кандидатурата си за парламента и тя искаше да покаже, че може да се справи и с по-голяма сцена.

— Но Дейзи ми каза, че шумът, който тя предизвика, им харесал. Харесало им това, че може да привлича вниманието към определени въпроси — допълни Триш. — Беше на път да направи кариера. Тежко е да се помисли. Особено като се има предвид, че става дума за такава трагична злополука.

Джон се поизправи на стола си.

— Както каза Триш, трябва да е било някаква странна злополука. Дейзи никога не би се самоубила. А ако някой е искал да я убие, щеше да го направи явно, нали? Иначе не би имало смисъл.

Един въпрос се въртеше неспирно в тавата на Тони Хил, докато той вървеше по пътеката покрай канала, вперил очи в земята, следван от кучето. Какъв е този сериен убиец, който държи никой да не узнае за престъпленията му? Беше участвал в разкриването на няколко такива убийци, беше разговарял с някои, беше чел за дузини други. Най-често те не искаха да бъдат заловени, поне не и в началото на изпълнението на своя проект. Но те държаха извършеното от тях да се отразява на първите страници на вестниците. Искаха да бъдат прочути, да вдъхват страх. Искаха да бъдат признати. А този убиеца междувременно Тони беше убеден, че убиец има — явно беше твърдо решен никой да не подозира за съществуванието му.

От опит знаеше, че нищо не вбесява един убиец повече от това някой друг да си приписва стореното от него. Малцина от тях биха могли да бъдат доволни, ако обвиняването на друг означаваше, че са оставени да си вършат спокойно работата, на която държаха толкова. Но много по-често срещана беше обидата, че някой друг жъне лаврите — както ги приемаха те — за техния успех. А човекът, който бе виновен за смъртта на тези жени, като че ли беше доволен от своята невидимост. Невидимост толкова съвършена, че в очите на обществеността той изобщо не съществуваше.

Флаш спря, за да проучи някаква особено интересна миризма и Тони също спря, намирайки пролука в потока на мислите си, за да отбележи с учудване, че наистина обръща внимание на кучето. Обикновено, когато се разхождаше, за да размишлява, беше така погълнат от мислите си, че нищо друго не можеше да достигне до съзнанието му. Но той регистрираше по някакъв начин кучето, което означаваше, че чувства някаква несъзнателна връзка с него. Запита се дали корените на това поведение не се крият в далечното му минало, дали нямат връзка с първия човек, който бе проявявал обич към него. Джоан, жената от столовата, която спасяваше кучета, а по-късно спаси и малкия Тони, който си беше за спасяване. Благодарение на Джоан на Тони не му се наложи да се справя с последиците от това да живееш в дом, където липсват обич, нежност и съчувствие — ако не беше тя, те биха били неизбежни. Тони беше станал познавач на болката и самотата, докато Джоан не го взе под крилото си под претекст, че има нужда от някой да ѝ помага с кучетата.