Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Измина повече от час. Три кашона бяха опразнени и той обмисляше дали да отвори четвърти, когато изведнъж се закова на място. Плесна се по челото с отворена длан и обърна очи към тавана.

— Книги! — възкликна той. — Проклетите книги, глупак такъв!

Стейси бе задействала няколко рутинни операции и пишеше код, с който да осъществи още търсения. Такива занимания обикновено я изпълваха с дзен спокойствие. Но днес не беше така. Днес тя се чувстваше нестабилна като небалансирано колело. Сутрешната среща с колегите ѝ беше успокояваща и интересна, и ѝ припомни всички причини, поради които бе посрещнала с възторг възможността да работи отново в екип, оглавяван от Карол Джордан. Но после всички се бяха разпилели, всеки със своята задача, и тя остана сама, без възможност да се скрие от тревогата, която тлееше подмолно у нея още от сутринта, когато съобщи на Сам за екипа за разследване на тежки престъпления.

Същата вечер той беше потиснат, а по-късно, когато си легнаха, тя трябваше да го накара почти насила да я прегърне. „Знам, че тя не ми вярва, но заслужавам да ми се даде възможността да докажа, че греши по отношение на мен“, беше казал той. Не можеше да се отърси от тази мисъл, като дете, чоплещо коричка на рана. На Стейси ѝ се искаше да може да каже нещо, което би го накарало да се почувства по-добре. Знаеше, че той е добро ченге; искаше ѝ се да накара Карол Джордан също да приеме това.

Не го беше виждала от сутринта на следващия ден. Беше излязъл, след като ѝ каза, че ще се срещне с приятели и вероятно ще заминат за Лийдс, за да слушат някаква група. Стейси му беше пратила няколко есемеса, остави и съобщение на гласовата поща, но той не беше реагирал. Тя нямаше голям опит с мъжете, но знаеше, че когато достойнството им е засегнато, те имат нужда от време и свободно пространство, за да ближат раните си, затова се опитваше да не го притеснява.

Реши да прескочи до апартамента на Сам на прибиране след обсъждането. Той не отговори по интеркома, а тя нямаше ключ. Когато му беше дала ключ за своя апартамент, той беше казал: „Няма смисъл и аз да ти давам ключ от моето жилище. По каква причина бихме поискали да отидем там, след като имаме това място тук на свое разположение?“ Тя беше очарована от това, че той явно харесваше много дома ѝ, но сега ѝ се искаше да беше настояла. Не ѝ беше приятно да си представя как той седи сам у дома, обзет от тежки мисли за това, което приемаше като свой провал. Тя искаше да го успокои, да го убеди, че продължава да има големи възможности да направи кариера. Но сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома и да се върне към безкрайните рутинни операции, които можеха да отведат екипа по-близо до един безмилостен убиец.

Стейси разбираше колко важна е работата ѝ, но този път съзнанието за това не беше достатъчно, за да ѝ помогне да се съсредоточи. Проверяваше есемесите и електронната си поща на всеки пет минути и се дразнеше от това, че го прави. Чувстваше се не на място в собствената си кожа, непрекъснато напускаше стената от монитори и започваше да крачи из апартамента, отиваше да си налее още вода или започваше да се взира мрачно над покривите на къщите. Защо той не ѝ позволяваше да му помогне? Нали се предполагаше, че тъкмо това се случва между хора, които се обичат?

Когато телефонът ѝ иззвъня, тя едва не се препъна в бързината да стигне обратно до бюрото си. Когато видя, че на екрана се е изписало името на Тони, едва се насили да отговори. Но чувството ѝ за дълг надви над разочарованието и тя включи разговора на високоговорител.

— Книги — каза Тони без никакви встъпителни фрази. — Това е начинът да го намерим.

— В какъв смисъл книги? — Стейси беше работила достатъчно дълго с Тони, за да не го отписва като луд, когато започнеше да сипе подобни мъдрости.

— Работех по профила му и не ми идваха на ум никакви смислени препоръки, които биха могли да ви помогнат да го откриете. Беше много дразнещо, защото обикновено мога да предложа нещо, като в приложната математика — някакво практическо приложение на елемент от теорията. И тогава ми хрумна. Книги.

— Продължавам да не разбирам за какво говориш, Тони.

— Той е подготвял всичко това от известно време. Не се хвърля от убийство на убийство. Избира жертвите си сред жени, които привличат вниманието му, но не такъв е изборът на методите му. Подготвил е вече книгите. Това е единственото логично обяснение. Как в противен случай ще знае, че ще намери достатъчен брой за нуждите си? Разбираш ли? Ако беше започнал наслуки, не би могъл да знае със сигурност; че ще намери достатъчно прочути жени-писателки, които са се самоубили, за да му свършат работа за нуждите на цяла кампания. Това е като фаталният дефект в „Седем“, където убиецът очевидно се беше заел с подготовката на поредицата убийства поне година по-рано, но как би могъл да знае, че ще попадне на ченге, чийто грях е гневът? Полицаят би могъл да се окаже страхливец, да е завистлив или надменен. Това е случай на лошо планиране. Нашият човек също изготвя планове, и оставя у мен впечатлението, че ги изготвя добре. Убеден съм, че си е подготвил една малка, спретната купчинка книги, с които да отбелязва всяка смърт, така че светът в крайна сметка да забележи, че поредицата смъртни случаи имат една обща черта. Че жените се самоубиват, защото се срамуват от това, което са казали, и че копират една от друга, оставяйки книги вместо предсмъртни писма.