Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Оставянето на литературни произведения на местопрестъпленията ни казва нещо за неговото ниво на образованост и информираност. Не може да се каже, че просто е потърсил в Гугъл «прочути самоубийци» и се е задоволил с това. Подбрал е специално самоубили се жени-писателки, които най-общо влизат в категорията «феминистки». Това ми подсказва, че вероятно има висше образование и висока професионална подготовка. Не е задължително да е изучавал английска или американска литература, но не бих се учудил, ако е така.

Той има високо ниво на интелигентност. Да се фалшифицира убедително самоубийство далеч не е лесна работа. А да се направи три пъти, без да се породи съмнение, е направо трудно.

Има нужда от планиране, търпение и способност за запазване на хладнокръвие в тежки ситуации. След като открие и набележи жертвите си, той очевидно ги следи и проучва живота им, без да събуди съмнение у някого. Следователно вече знаем, че е умен, търпелив и способен на аналитичен подход. Или работи за себе си, или работата му позволява значителна свобода и мобилност, като се има предвид, че разглеждаме жертви, живели в Лондон, Бирмингам и Брадфийлд. В началния етап на престъпленията му е трудно да се прецени уязвимата му точка.

Като изключим това, че трябва по някакъв начин да се добере до жертвите си. С почти пълна сигурност той не познава тези жени. Дали попада на тях след произволно търсене в социалните медии за жена, чието публично изразено мнение го дразни? Или се ориентира към жени, които е чувал по радиото или за които е чел във вестниците? А може би ги избира по това, което е най-нашумяло в Туитър. Както и да го прави, мисля, че действа от позициите на зрител. Възможно е да се включва в общото охулване, но ако го прави, то е само от време на време. Не е някой от закоравелите тролове. Приятно му е това, което говорят другите, но не иска да се замесва. Прекалено съобразителен е, прекалено способен на самоконтрол, за да допусне това. Знае колко лесно е да бъде проследен човек, след като веднъж вече се е осмелил да излезе на преден план.

Този човек е опасен. Ще продължава да убива, защото иска да създаде атмосфера на страх. Мисля, че целта му е да накара жените да се оттеглят от всякакви публични дебати, а това не е реалистична перспектива. Следователно ще има още много възможни жертви и той ще продължава да ги унищожава. Трябва да го заловим, за да го спрем. А точно сега нямам никаква идея как да го направим.“

Тони се взираше в мрачното заключение и се опитваше да измисли начин да го представи така, че то да съдържа частица надежда. Но нищо не му идваше наум.

— Изгубил си усета си — каза си той, затвори лаптопа и го остави на една странична масичка. Малко неща можеха да бъдат по-потискащи от неспособността да си свършиш работата, защото въображението ти изневерява.

Когато всичко друго се проваляше, му оставаше един път, който често бе намирал за продуктивен. Ангажирането на мислите му с нещо друго като че ли освобождаваше подсъзнанието му. Оставено да действа на воля, то се въртеше като хамстер в колело, докато най-често накрая някакво решение изпълзяваше на повърхността и го караше да се усмихне доволно. Обикновено отклоняването на мислите се осъществяваше с някоя компютърна игра от онези, които изискваха пълна мобилизация на ръцете и ума. Създаване на нов свят, спасяване на човечеството, отклоняване на заплаха или строеж на железница. Всички те бяха помагали на съзнанието му да направи някой непредсказуем скок напред.

Но той умишлено не държеше игри в лаптопа си, а на телефона му нямаше нещо, което би погълнало вниманието му до необходимата степен. Единствената възможност да отклони мислите си предлагаха книгите. А тук нямаше недостиг на книги. Само че четенето не беше отговорът. То ангажираше мислите му по неподходящ начин, ползвайки същата част на съзнанието му, която беше заета със затрудняващия го проблем. Онова, което можеше да направи, беше да разопакова някои от останалите кашони и да подреди книгите по лавиците. Да прецени коя книга къде да сложи и как най-добре да подреди библиотеката беше тъкмо такова предизвикателство, което щеше да му свърши работа.

Той скочи на крака, смъкна сакото си и се упъти към най-близкия кашон. „История на сексуалността“ на Фуко беше бързо последвана от „Тестът за психопати“ на Джон Ронсън и „Карта на убийствата“ на Фиона Камерън. О, да, това беше идеалното занимание. Тони продължи да вади книги и да обмисля къде да ги постави. Работата беше изпълнена с повторения, предлагаше малки предизвикателства и моменти на разнообразие, когато нещо отдавна забравено привлечеше вниманието му.