Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Не искаше дори да си помисля какво може да стане, ако Джоан разбере, че участва в разследване на масово убийство.

— По дяволите, Паркър, какво да направя, за да те убедя?

— Нямаме нищо — добави гневно Лукас. — Никакви улики. Остават ни броени часове, преди онзи психопат да застреля още хора. Пострадаха деца…

Паркър рязко вдигна ръка:

— Ще ви помоля да ме оставите. Желая ви успех.

Кейдж вдигна рамене и погледна Лукас. Тя подаде на Паркър визитката си със златистата емблема на Министерството на правосъдието. Едно време и Паркър бе имал такива картички.

— Номерът на клетъчния ми телефон е долу… Вижте, може ли поне, ако имаме някакви въпроси, да ви се обадим?

Паркър се подвоуми:

— Може.

— Благодаря.

— Сбогом.

Паркър се прибра и затвори вратата.

Роби стоеше на стълбите:

— Кои бяха тези, татко?

— Мъжът е мой бивш колега.

— Тази жена пистолет ли имаше?

— Видя ли пистолет?

— Да.

— Е, значи има.

— И тя ли ти е била колежка?

— Не, само мъжът.

— Ааа. Тя е хубава.

На Паркър му идваше да добави: „за полицайка“, но си замълча.

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на Поли, препускаща с коня си покрай…“

Паркър отново седеше в кабинета си в мазето, този път сам. Осъзна, че мисли за писмото пред себе си като за Н1. Според практиката в лабораторията на ФБР, документите с неустановен произход се означават с буквата Н. Автентичните документи и образците от почерци на известни лица (наричани още „познати“) се отбелязват с П. От години не беше приемал някой писмен източник за Н. Намесата на полицията в личния му живот бе обезпокоителна. Разстрои го почти колкото посещението на Джоан.

„Забравѝ Кейдж, забравѝ Лукас. Съсредоточѝ се…“

Той отново се взря в писмото през лупата.

Сега забеляза, че авторът (бил той Джеферсън, или не) е използвал стоманена писалка: мастилото бе попило по характерен начин в разкъсаните от острия връх целулозни нишки. Много фалшификатори си мислят, че едно време се е писало само с пера, и използват главно такива писалки. През деветнайсети век обаче стоманените писалки били много модерни и Джеферсън е водил по-голямата част от кореспонденцията си с такива.

Още една точка в полза на автентичността.

„В тези трудни времена си мисля и за майка ти и въпреки че, скъпа, не искам да добавям към и без това многобройните ти грижи, чудя се дали можеш да намериш оня общ портрет на Поли и майка ти заедно, помниш ли го? Онзи, на който г-н Шабру ги нарисува седнали край кладенеца. Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб.“

Той с мъка се абстрахира от съдържанието на писмото и се взря в една черта, пресичаща сгъвката на листа. В браздата не се беше разляло мастило, следователно писмото е било написано, преди да бъде сгънато. Знаеше, че Томас Джеферсън бил страшно взискателен към качеството на хартията, върху която пише, така че никога не би използвал предварително сгънат лист. Още една точка в полза на документа…

Паркър вдигна глава и се протегна. Пресегна се и включи радиото. Попадна на нов репортаж за стрелбата в метрото:

„… съобщиха, че броят на жертвите се е увеличил на двайсет и четири. Петгодишната Лавел Уилямс почина от раните си. Майка ѝ също е ранена при нападението и състоянието ѝ е критично…“

Той изключи радиото.

Отново се наведе над писмото и бавно премести лупата към завършека на една дума, където авторът е вдигнал писалката след последната буква. Краят на буквата изглеждаше типичен за Джеферсън.

Ами размазването на мастилото?

От начина, по който мастилото попива в хартията, могат да се извадят много заключения за материала, от който е направен листът, и за времето, когато е изработен. С годините мастилото прониква все по-дълбоко и по-дълбоко между целулозните нишки. При този документ размазването на буквите показваше, че е писан много отдавна — нищо чудно да е било и преди сто години. Паркър обаче запази известни резерви в това отношение, имаше начини и това да се фалшифицира.

По стълбите долетя тропане от детски крака. Спряха, после, едно след друго, се чуха две силни издумквания — двете хлапета скочиха от третото стъпало.

— Татко, гладни сме — извика Роби от края на стълбите за мазето.

— Веднага идвам.

— Може ли да ни панираш кашкавал?

— Моля те! — допълни Стефи.

Паркър загаси ярката лампа на бюрото. Заключи писмото в сейфа. Постоя известно време в мрачната стая, осветена само от една слаба лампа в ъгъла зад стария диван.