Джефри Дивър - Сълзата на дявола

„Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб.“

Тръгна по стълбите за горния етаж.

13.45

— Оръжието — извика неочаквано Маргарет Лукас. — Искам поддок за оръжието.

— Какво искаш? — попита Кейдж.

— Поддок. Подробен доклад — обясни тя. Подчинените ѝ вече бяха свикнали с тези нейни съкращения.

— След минутка идва — обади се Си Пи Ардъл. Намираха се в стая без прозорци в новия Стратегически информационно-оперативен център на ФБР на петия етаж в щабквартирата на Девета улица. Помещението бе голямо почти колкото футболно игрище, наскоро дори го разширяваха, за да могат агентите да работят едновременно по пет сериозни случая.

Кейдж се приближи до Лукас и прошепна:

— Чудесно се справяш.

Тя не отговори. Погледна отражението си в един от огромните видеоекрани на отсрещната стена, върху който се виждаше бележката на изнудвача.

„Наистина ли? — помисли си тя. — Наистина ли се справям добре?“

Надяваше се да е така. Горещо се надяваше. В Бюрото съществуваше поверие, че на всеки агент му се предоставя само един златен шанс в кариерата. Само един шанс да го забележат, само един шанс да израсте изведнъж в йерархията.

Е, дяволски сигурно бе, че това е нейният. ЗГА да ръководи толкова важно разследване. Такива неща почти не се случваха.

Тя премести поглед от отражението си към разкривените букви на бележката.

„За какво не съм се сетила още?“

Отново премисли всичко, за което се беше сетила. Беше изпратила отпечатъците на мъртвия изнудвач във всички основни картотеки за пръстови отпечатъци по света. Бе натоварила трийсетина полицаи с издирването на шофьора на камиона, в случай че престъпникът е промълвил някакви предсмъртни слова (и бе накарала чудотвореца Кейдж да осигури имунитет срещу съдебно преследване на шофьора, ако случайно го открият). Други две дузини агенти търсеха очевидци. Проверяваха стотици регистрационни номера. Проверяваха телефонните разговори на кметството за последните две седмици. Беше предвидила…

Телефонът прекъсна мислите ѝ. Лен Харди понечи да вдигне, но Кейдж го изпревари. Харди бе свалил шлифера и сега стоеше по бяла полиестерна риза на тънки кафяви ивици, панталони с остър като бръснач ръб и кафява вратовръзка. Въпреки едночасовото лежане в полето късо подстриганата му коса беше изрядна и по дрехите му нямаше и една песъчинка. Приличаше повече на проповедник от „Свидетели на Йехова“, който всеки момент ще започне да раздава листовки за спасението на душите. Лукас, въоръжена с новия си „Глок 10“, гледаше на .38-калибровия „Смит и Уесън“ на хълбока на Харди като на красива, но безполезна играчка.

— Вървят ли нещата, детектив? — попита Лукас, след като Кейдж измъкна слушалката изпод носа му и той направи кисела физиономия.

— Вървят, всичко е тип-топ — промърмори иронично Харди.

Тя се засмя на израза — знаеше, че е типичен за Средния Запад. Попита го дали е оттам.

— Израсъл съм в околностите на Чикаго, „под Чикаго“, както казват там, въпреки че родният ми град е в северозападната част на щата.

Той седна. Усмивката на Лукас се стопи. „Всичко е тип-топ…“

Кейдж затвори телефона.

— Поддокът ти е готов. Обадиха се от „Огнестрелни оръжия“. Използвал е картечен пистолет „Узи“. На около година, цевта е сериозно износена. Това оръжие доста е поработило. Заглушител със стъклена вата. Саморъчна изработка. Не е купен. Убиецът знае какво върши.

— Добре! — извика Лукас към Си Пи Ардъл в другия край на стаята. — Накарай някого да прегледа Интернет-страниците за изработка на самоделни заглушители и за пригаждане на автомати „Узи“ за работа с картечна лента. Искам адресите на последните посетители.

— Разрешено ли е да се дава такава информация? — поинтересува се Си Пи.

— Само със съдебна заповед, но вие ги накарайте да си помислят, че са задължени да съдействат. Бъдете убедителни.

Агентът поговори по телефона няколко минути, после докладва:

— Комтех ще се заеме.

Имаше предвид Компютърно-техническия отдел на ФБР със седалище в Мериленд.

— Ей, хрумна ми нещо — възкликна Лукас.

Кейдж вдигна въпросително вежди.

— Защо не вземем онзи пич от „Личен състав“? — продължи тя.

— Кого?

— Той изследва почерците на кандидатите за работа и по това определя характера им.

— Това се прави и в Окръжното управление — отбеляза Харди. — Така създават работа на психолозите.