Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Говори по същество, Кейдж.

— Опитвам се да омаломощя противника.

— Няма да успееш.

— О, много ме бива. Не помниш ли? — похвали се Кейдж. Обърна се към Лукас: — Разбираш ли, Паркър не се занимаваше просто с анализи, той откриваше престъпници по това, което са написали, по мястото, откъдето са купили хартията или химикалката, такива неща. Той е най-добрият.

— Тя вече спомена, че си ѝ го казал — сряза го Паркър.

— Да, да, нещата се повтарят.

Паркър вече трепереше, но не от студ. Трепереше от страх пред неприятностите, които можеха да му донесат тези хора. Помисли си за хухалите. За празненството им тази вечер. За бившата си жена. Отвори уста да каже на хилавия Кейдж и студенооката Лукас да се махат от живота му, но тя го изпревари:

— Изслушайте ни само. Заподозреният и партньорът му, убиецът, са замислили сложен план за изнудване. Убиецът ще стреля в най-голямата тълпа на всеки четири часа, като се започне от шестнайсет часа днес, ако кметството не осигури парите. Кметът реши да плати и ние занесохме сумата на определеното място. Престъпникът обаче не се появи. И знаете ли защо? Мъртъв е.

— Представяш ли си какъв шибан късмет? — намеси се Кейдж. — Тръгваш да прибереш двайсет милиона и те блъска камион.

— Защо убиецът не дойде да вземе парите? — поинтересува се Паркър.

— Защото убиецът е инструктиран само да убива — обясни Лукас. — Той няма нищо общо с парите. Класическо разделение на ролите. — Тя изглеждаше изненадана, че Паркър не се досети сам. — Изнудвачът нарежда на убиеца да продължава, докато не му се обади да спре. Така ние сме принудени да го оставим жив. А пък ако го арестуваме, може да постигне споразумение за по-малко наказание, в замяна на което да накара убиеца да престане.

— Така че — допълни Кейдж — се налага да заловим убиеца. Вратата зад Паркър започна да се отваря. Той тревожно прошепна на Лукас:

— Закопчейте си якето.

— Какво?

Миг преди Роби да се покаже, Паркър протегна ръка им дръпна ципа ѝ, скривайки тежкия пистолет, закачен на колана ѝ. Тя се намръщи, но той обясни шепнешком:

— Не искам да вижда оръжието.

После постави ръка на рамото на сина си:

— Здрасти, хухал. Какво правиш?

— Стефи скри устройството за управление.

— Не съм — изкрещя тя. — Не съм, не съм!

— Аз щях да победя, но тя го скри.

Паркър се намръщи:

— Чакай, устройството за управление не беше ли включено във видеото?

— Тя го изключи.

— Стефи-ефи. Устройството да се появи до пет секунди. Едно, две, три…

— Намерих го!

— Аз съм на ред! — изкрещя Роби и се втурна към горния етаж.

Паркър пак забеляза, че Лукас гледа през прозореца как момчето тича по стълбата.

— Как се казва? — попита тя.

— Роби.

— А вие как го нарекохте?

— Хухал. Така им викам.

— На „Уаху“ ли? Университетския ви отбор?

— Не. Това са герои от една книжка на Доктор Сюс. — Паркър се зачуди откъде е разбрала, че е завършил Вирджинския университет. — Виж, Кейдж, съжалявам, но наистина не мога да ви помогна.

— Нали разбираш какъв е проблемът, стари приятелю? — продължи агентът, без да се впечатли от твърдия му отказ. — Единствената улика, единствената следа към престъпника е бележката на изнудвача.

— Дайте я на Криминоложкия отдел.

Лукас стисна устни:

— Ако се наложи, ще го направим. И ще повикаме психолингвист от Куонтико. И ще накарам агентите си да проверят всяка проклета фирма за хартия и химикалки в страната. Но…

— Но се надяваме ти да се заемеш — завърши Кейдж. — Само като погледнеш бележката, можеш да видиш неща, които никой друг няма да забележи. Може би къде се крие. Може би къде ще е следващият удар на убиеца.

— Стан не може ли да се заеме? — попита Паркър.

Стаили Люис оглавяваше Отдела за анализ на документи на Бюрото. Паркър знаеше, че е способен, той лично го беше назначил навремето. Още помнеше как една вечер седяха на бира и се съревноваваха кой най-добре ще фалшифицира подписа на Джон Ханкок. Люис победи.

— В момента е на Хаваите, за делото „Санчес“. Дори с изтребител няма да успее да пристигне преди следващия удар.

— В четири часа е — напомни Лукас.

— Няма да стане като миналия път, Паркър — каза тихо Кейдж. — Това никога няма да се повтори.

Лукас отново изгледа озадачено двамата мъже, но Паркър не ѝ обясни какво има предвид Кейдж. Не искаше да говори повече за миналото; прекалено много неприятни спомени му се събраха за един ден.

— Съжалявам. Ако беше друг ден, може би щях да се съглася. Сега точно не мога.