Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— А, бронираната кола ли? Готина е.

„Готина“, да. Само че това не даваше отговор на въпроса на момчето.

— Чувал ли си за Томас Джеферсън? — продължи Паркър.

— Третият президент. Живял е във Вирджиния. Като нас.

— Точно така. Един човек мисли, че това писмо е писано от него. Искат да проверя дали наистина е така.

Едно от най-трудните неща в разговорите с Роби и Стефи бе да им обясни с какво се занимава. И не толкова същността на професията на графолога. Децата не можеха да разберат защо им е на хората да фалшифицират писма и документи и след това да твърдят, че са истински.

— Какво пише? — поинтересува се момчето.

Паркър не отговори веднага. О, отговорите не го притесняваха. Обичаше загадките — най-голямата страст в живота му бяха главоблъсканиците, ребусите и игрите на думи. Вярваше, че отговорите са нещо много важно, и никога не пренебрегваше въпросите на децата си. Когато родителите кажат „По-късно“, обикновено искат да се измъкнат от неудобно положение с надеждата детето да забрави за какво е питало. Съдържанието на това писмо обаче беше строго поверително.

— Това е писмо от Джеферсън до голямата му дъщеря — отговори след кратко замисляне.

Така беше. Паркър обаче не продължи и не обясни на Роби, че темата на писмото е Мери, втората дъщеря на третия президент, починала от наследствено заболяване, поносило няколко години преди това съпругата на Джеферсън. Писмото гласеше:

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на Поли, препускаща с коня си покрай верандата въпреки молбите ми да внимава повече, не ми дава мира…“

Паркър, безпогрешният специалист по почерците, се стараеше да не позволи мъката, лъхаща от тези думи, да се предаде и на него. Налагаше си да се съсредоточи, въпреки че тъжният образ на баща, лишен от едното си дете, все се натрапваше в съзнанието му.

„Мрачен покров…“

„Съсредоточи се!“

Той се замисли върху начина, по който Джеферсън говореше за момичето. Въпреки че малкото ѝ име бе Мери, той я наричаше Поли, по фамилия, типично в негов стил. Това звучеше автентично. Също и някои събития, за които се говореше в писмото — бяха се случили в живота на президента горе-долу по времето, когато се предполагаше, че е било написано писмото.

Да, поне що се отнася до текста, документът изглеждаше оригинален.

Това обаче бе половината от работата. Специалистите по изследване на документи не са само лингвисти и историци, занимават се с много по-сложни научни анализи. Налагаше се Паркър да изследва по-подробно писмото.

Тъкмо смяташе да го сложи на един от микроскопите си „Баух и Дам“, когато някой позвъни на външната врата.

„О, не…“

Паркър затвори очи. Джоан се е върнала. Сигурен беше. Прибрала си е кучетата и пак идва да му сервира поредните изненади, с които да усложни допълнително живота му. Може би дори водеше чиновничката от социалната служба. Изненадващо нападение…

— Аз ще отворя — предложи Роби.

— Не — спря го рязко Паркър.

Прекалено рязко. Момчето се сепна.

Паркър се усмихна:

— Аз ще отида.

Стана и се качи на горния етаж.

Беше бесен. Бе твърдо решен да осигури подобаващо забавление на хухалите за Нова година въпреки усилията на майка им да развали всичко. Отвори рязко външната врата.

— Здравей, Паркър.

Няколко секунди му бяха нужни, за да си спомни името на високия среброкос мъж. Не беше виждал агент Кейдж от години.

Не познаваше жената, застанала до него.

13.15

— Как я караш, Паркър? Не си очаквал да видиш точно мен в такъв ден, нали?

Агентът почти не се беше променил. Може би бе побелял малко повече. И отслабнал. Сега изглеждаше по-висок отпреди. Паркър си спомни, че Кейдж е точно петнайсет години по-възрастен от него. И двамата бяха родени през юни. Зодия Близнаци.

С периферното си зрение Паркър забеляза как Роби и съконспираторката му, Стефи, надничат от другия край на коридора. В дом с малки деца мълвата за пристигането на гости се разпространява с мълниеносна скорост. Двете хлапета се запромъкваха плахо към вратата, без да свалят поглед от Кейдж и жената.

Паркър се обърна и приклекна.

— Вие двамата нямате ли си занимание в стаята? Нещо много важно?

— Не — отвърна Стефи.

— Ъъ — потвърди Роби.

— Е, аз мисля, че имате.

— Какво?

— Колко конструктора са разхвърляни по пода? Колко колички?

— Две.

— Две или двеста ?

— Ами…

— Веднага горе… Качвайте се горе, ако не искате чудовището да ви хване. Искате ли да се срещнете с чудовището? Искате ли?