Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Лукас си знаеше урока по криминална психология. Изнудвачите и похитителите, искащи откуп, често се отказват точно преди да вземат парите. Психопат, който е готов да убие двайсет и трима души, обаче няма да се огъне. Не разбираше защо престъпникът дори не се завъртя около мястото за предаване на откупа.

Потеше се: времето бе необичайно топло за този сезон и въздухът беше направо мокър. Като през есента. Маргарет Лукас мразеше есента. По-скоро би предпочела да лежи в снега, отколкото в това чистилище.

— Къде си? — промърмори отново тя. — Къде?

Тя се намести леко, за да облекчи болката в бедрата си. Беше мускулеста, но слаба. Нервно огледа околността през сложната сензорна система на Гелър, която щеше да открие престъпника много преди сивосините му очи да го забележат.

— Хмм. — Си Пи Ардъл, едър сержант, с когото Лукас бе работила на няколко пъти, притисна слушалката до ухото си и заслуша. Кимна с плешивата си бледа глава и погледна Лукас: — Обаждат се от поста на Чарли, никой не е спирал на шосето и не е влизал в гората.

Лукас изръмжа. Може би все пак грешеше. Беше си мислила, че престъпникът ще дойде за парите от запад, през една ивица дървета на малко по-малко от километър от магистралата. Предполагаше, че ще се появи с „Хъмър“ или „Рейнджровър“, ще грабне едната раница — жертвайки другата в полза на по-бързото оттегляне — и ще изчезне отново в гората.

— При Браво как е?

— Ще проверя — отвърна Си Пи.

Той работеше много често под прикритие заради нещастието да прилича на наркотрафикант от Манасас или на член на бандата „Ангели на ада“. Изглежда, беше най-търпеливият, защото, откакто лежаха тук, не бе преместил сто и двайсет килограмовото си туловище дори със сантиметър. Свърза се с най-южния пост.

— Нищо — заяви след това. — Само няколко деца с велосипеди. Никой по-възрастен от дванайсет години.

— Нашите хора не са ги изгонили, нали? — осведоми се Лукас. — Децата имам предвид.

— Не.

— Добре. Обади им се да продължават все така.

Времето течеше. Харди водеше записки. Гелър тракаше по клавиатурата. Кейдж се суетеше нервно, Си Пи не помръдваше.

— Жена ти сърди ли се? — попита Лукас. — Като работиш на празник.

Кейдж вдигна рамене. Това бе любимият му жест. Можеше да издаде цял речник на различните начини за вдигане на рамене. Беше старши агент в главната щабквартира на ФБР и макар че поемаше задачи из цялата страна, работеше най-често в Окръга; често се срещаха с Лукас. Както и с шефа ѝ, разбира се, началника на регионалното управление във Вашингтон. Тази седмица обаче, по стечение на обстоятелствата, главен специален агент Рон Коен се случи насред бразилската джунгла, където прекарваше първия си отпуск от шест години насам. Затова Лукас се зае със случая. За което немалка роля изиграха връзките на Кейдж.

Тя чувстваше известно неудобство да кара Кейдж, Гелър и Си Пи да работят в празничен ден. Всеки от тях бе планирал да прекара вечерта или с приятелка, или със съпруга. Колкото до Лен Харди, радваше се, че е тук — той имаше особени причини да си търси занимание през празниците. Затова тя не се поколеба да го включи в екипа по разследването СТРЕЛМЕТ.

Самата Лукас живееше в добре обзаведена къща в Джорджтаун, пълна с антикварни мебели, бродерии и гоблени, лично производство, богата колекция от различни видове вино, почти петстотин книги, повече от хиляда компактдиска и не съвсем чистокръвния лабрадор Жан-Люк. Беше чудесно място за прекарване на почивните дни, но от нанасянето си преди три години Лукас нито веднъж не се възползва от възможностите ѝ. Преди пейджърът ѝ да иззвъни тази сутрин, за да я натоварят със случая СТРЕЛМЕТ, тя планираше да прекара нощта, охранявайки информатора от Отдела по образованието Гари Мос, с чиято помощ ФБР разнищи злоупотребите със средствата за строежи на училища. Мос бе снабден с устройство за подслушване и успя да улови добри разобличаващи разговори. Скоро обаче го разкриха и на следващия ден домът му бе взривен и двете му дъщери едва не загинаха. Мос изпрати семейството си при роднини в Северна Каролина, а сам беше под охрана Лукас отговаряше за сигурността му и разследваше взрива в къщата му. Когато се появи Гробокопача обаче, Мос се превърна в обикновен досаден наемател в много скъпия жилищен комплекс, известен още като „Девета улица“ — главната щабквартира на ФБР.

Тя отново огледа полето. Никаква следа от изнудвача.

— Сигурно той ни следи — предположи един агент, клекнал зад близкото дърво. — Искаш ли да претърсим района?