Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Той е готов да избие огромен брой хора, само и само да получи парите — обясни тя. — С такъв човек не може да се преговаря.

— Ако му доставим парите, ще ви затрудним ли в разследването? — попита Кенеди. — По-трудно ли ще го заловите?

— Не — отвърна кратко тя. След малка пауза добави: — Е, ще плащате ли, или не?

Лампата на бюрото осветяваше писмото на престъпника. На Кенеди му се струваше, че листът свети, сякаш обхванат от пламъци.

— Не, няма да платим — отсече Лейнър. — Ще заемем твърда позиция. Няма да се поддаваме на заплахи. Ще…

— Аз ще осигуря парите — прекъсна го Кенеди.

— Сигурен ли сте? — попита Лукас, без да издава кое предпочита повече.

— Сигурен съм. Постарайте се да го заловите. Кметството обаче ще осигури парите.

— Чакай малко — възрази конгресменът. — Да не прибързваме.

— Изобщо не прибързвам — сопна се Кенеди. — Обмислям го, откакто получих тази проклетия. — Махна към писмото.

— Джери — изсмя се злобно конгресменът, — нямаш право да вземеш сам такова решение.

— Всъщност има — намеси се Уендъл Джефрис, който с право можеше да си присвои званието „доктор на юридическите науки“.

— Конгресът решава — натърти раздразнено Лейнър.

— Не — намеси се и Кейдж. — Това е изключително и само в правомощията на кметството. Питах главния прокурор.

— Ние обаче се разпореждаме със средствата — тросна се Лейнър. — И аз няма да отпусна пари за такова нещо.

Уенди Джефрис се замисли само за миг, преди да отговори:

— Двайсет милиона ли? Можем да изтеглим кредит за непредвидени разходи. — Усмихна се: — Но трябва да се вземе от сметката на Отдела по образованието. Само от нея можем да си набавим средствата толкова бързо.

— Няма ли друга възможност?

— Не. Навсякъде другаде или ще потънем до гуша в дългове, или няма да успеем да изтеглим достатъчно пари.

Кенеди поклати глава. Каква ирония на съдбата — парите за спасението на града да бъдат осигурени благодарение на незаконни финансови афери.

— Джери, това е смешно — проплака Лейнър. — Дори да хванат тези хора, утре някой друг ще пробва същото. Никога не приемай условията на терористи! Това е закон във Вашингтон. Не четеш ли препоръките на Държавния департамент?

— Не, не ги чета. Никой не ми ги е изпратил. Уенди, заеми се с парите. А вие, агент Лукас… час по-скоро заловете тези мръсници.

Сандвичът беше сносен.

Гилбърт Хавъл реши, след като получи парите, да отиде в „Джокей клъб“ и да си поръча истинска пържола, филе миньон. И бутилка шампанско.

Допи кафето, без да сваля очи от входа на кметството.

Началникът на Окръжната полиция бе минал съвсем за кратко. Десетина репортери и телевизионни оператори бяха пренасочени от главния вход към една странична врата. Не изглеждаха особено доволни. След това дойдоха двама души, на които отдалеч им личеше, че са федерални агенти. Мъж и жена. И още не се бяха появили. Определено разследването се водеше от Бюрото. Е, така си и знаеше.

Нищо изненадващо.

Хавъл погледна часовника си. Време беше да се връща в тайната квартира и да поръча хеликоптера. Още много приготовления му оставаха. Планът за прибиране на парите бе сложен… но не толкова, колкото планът за измъкване след това.

Хавъл плати сметката (със стари, измачкани еднодоларови банкноти) и си сложи палтото и шапката. Излезе от кафенето и бързо тръгна по една странична уличка, вперил поглед в земята. Метростанция „Джудишъри Скуеър“ се намираше до самото кметство, но той знаеше, че полицията или федералните ще я наблюдават, затова се запъти към булевард „Пенсилвания“, откъдето да вземе автобус за Югоизточния район.

Бял мъж в квартал на чернокожи.

Животът понякога ни поставя в комични ситуации.

Гилбърт Хавъл излезе от уличката и пое по една по-широка пряка към „Пенсилвания“. Светна зелено. Хавъл тръгна да пресича. Изведнъж с периферното си зрение забеляза тъмна сянка отляво. Обърна глава. Помисли си: „По дяволите, не ме вижда! Не ме вижда, не ме…“

— Хей! — изкрещя.

Шофьорът на големия камион четеше някаква фактура. Навлезе на кръстовището на червено, с пълна скорост. В последния момент вдигна ужасено очи. С пронизително свирене на спирачки камионът блъсна Хавъл.

— Господи! Господи, не… — изкрещя шофьорът.

Камионът блъсна Хавъл в една паркирала кола.

Шофьорът изскочи и загледа ужасено.

— Защо не гледате! Не беше моя грешката! — заоправдава се той. После забеляза, че е минал на червено: — О, Господи.