Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Сега Лукас усещаше присъствието на още призраци. Тук, в тези коридори. Призраци на загинали при изпълнение на служебния си дълг агенти. Призраци на жертви на престъпления, разследвани тук.

Ами нейните призраци? О, те бяха винаги с нея. Съпругът и синът ѝ. Никога не я изоставяха. А и тя не искаше да ги гони. Замененото дете искаше нещо да му напомня за Джаки Лукас.

Тя погледна пода пред вратата на асансьора. Забеляза тъмно петно. Какво беше? Миришеше на кафе.

Светлината от кабината освети коридора, чу се слабо скърцане. Вратата се отвори. Някой слезе от асансьора.

— О, здравей — каза Лукас. — Имам добри новини.

— Здравей, Маргарет — отвърна Сюзан Нанс; придържаше десетина папки. — Какво има?

— Току-що го картотекираха. Хванаха го в Мол.

— Убиецът от метрото ли?

— Да.

Сюзан вдигна палец:

— Страхотно. А, честита Нова година.

— И на теб също.

Лукас се качи в асансьора и слезе на партера.

На служебния вход пазачът Арти ѝ кимна любезно за поздрав.

— Доктор Евънс тръгна ли си? — попита тя.

— Не. Не съм го виждал.

Щеше да го изчака тук. Лукас се настани на едно от удобните кресла във фоайето. Цялата потъна в него. Чувстваше се смазана от умора. Искаше вече да си е вкъщи. Знаеше, че хората говорят зад гърба ѝ, че сигурно е страшно тъжно — самотна жена в празна къща. Това обаче изобщо не беше така. Да се прибираш сама вкъщи, е много по-приятно, отколкото да седиш в някой бар с приятелки или да излизаш на срещи с различни случайни (и скучни) мъже във Вашингтон.

У дома…

Замѝсли се за доклада, който трябваше да пише по случая СТРЕЛМЕТ.

Замѝсли се за Паркър.

„Съсредоточи се.“

После си спомни, че вече няма нужда да се съсредоточава.

Ами той ? О, сигурно искаше да я покани на среща. Не можеше да не иска.

Тя обаче вече бе решила да му откаже. Той беше хубав, енергичен мъж, обожаваше децата си и домашния уют.

Колко привлекателно ѝ се струваше това. Но не, тя не можеше да го накаже така, не можеше да го накаже с мъката, която знаеше, че излъчва като отровни изпарения.

Може би Джаки Лукас щеше да сполучи с мъж като Кинкейд. Подменено дете като Маргарет обаче — никога.

Арти вдигна поглед от вестника си:

— О, забравих — Честита Нова година, агент Лукас.

— Честита Нова година, Арти.

Пожарникарите обливаха с пяна горящото вишнево дърво, тълпата постепенно се изтегляше покрай обгорения автобус с вонящите останки на Гробокопача.

„Гробокопача го няма. Край.“

През съзнанието му преминаваха стихове от Доктор Сюс и образи на странните му измислени същества.

Паркър отдаде това си състояние на комбинацията от изтощение и адреналин.

Обади се на хухалите и им обеща да се върне вкъщи до половин час. Роби разказа на баща си как някой надул пищялка точно в полунощ, събудил семейство Брадли и причинил лека паника в квартала. Стефи описа задъхано бенгалския огън в двора с объркани епитети.

— Обичам те, хухал. Скоро се прибирам.

— Обичам те, татко. Как е приятелят ти?

— Ще се оправи.

Кейдж разговаряше с един криминолог и Паркър се премести, за да не диша дима от обгорелия автобус. От останките му се носеше отвратителна миризма — не просто на изгоряла гума. Паркър много добре знаеше каква е и от мисълта, че в момента вдишва пепелта от трупа на Гробокопача, му се повдигаше.

Пред трупа на овъгления психопат и към края на тази неповторима нощ в съзнанието на Паркър, като минзухари, започнаха да изникват съвсем ежедневни притеснения. „По дяволите — помисли си, — нямам достатъчно пари, за да платя на госпожа Кавано.“ Той опипа джобовете си и извади няколко банкноти. Двайсет и два долара. Не стигаха. На път за вкъщи трябваше да се отбие при някой банкомат.

Погледна парчето хартия между банкнотите. Върху листчето бяха преписани думите от обгореното тефтерче на престъпника. Имената на двете последни цели на Гробокопача от спасения от пожара бележник.

„… две мили на юг. Р…“

„… място, което ти показах. Черн…“

— Какво е това? — попита Кейдж.

— Един спомен — отвърна Паркър и отново погледна бележката. — Само сувенир.

Едуард Филдинг спря да си поеме дъх в края на коридора, парите му тежаха.

Погледна към фоайето на десетина метра пред себе си и забеляза късата руса коса на Маргарет Лукас. По-нататък седеше пазачът и четеше вестник. Лампите в коридора бяха загасени и дори да погледнеха в неговата посока, трудно щяха да го забележат.