Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Беше поискал 20 милиона долара, защото това бе логичен откуп при подобно престъпление, а също и ако мотивът е отмъщение за значително събитие като Виетнамската война.

Филдинг обаче бе в състояние да носи само 4 милиона (които би трябвало да тежат точно трийсет и два килограма). Понеже не беше особено як, той ходи в продължение на шест месеца в една зала за бодибилдинг в Бетесда, Мериленд, за да може да пренесе товара.

Стодоларовите банкноти, разбира се, се проследяваха лесно (благодарение на съвременните скенери и компютри), Филдинг обаче бе обмислил и това. След няколко дни щеше да е в Бразилия, където четирите милиона подлежащи на проследяване банкноти щяха да се превърнат в 3 200 000 долара в злато. Те пък от своя страна щяха да станат на 3 милиона и 200 000 неподлежащи на проследяване долара.

А за няколко години те пак щяха да станат 4 000 000 от лихви и дивиденти.

Филдинг не съжаляваше за останалите банкноти. Престъпленията не бива да се извършват от алчност; трябва да се правят заради съвършенството.

Закопча раницата и я метна на рамо.

Излезе в коридора, олюля се под тежестта и се запъти към асансьора.

Трябваше да убие пазача на главния вход и всички членове на екипа, които бяха още в сградата. Тоби Гелър си беше отишъл вкъщи. Лукас обаче бе още тук. Тя определено трябваше да умре. При други обстоятелства нямаше да има значение дали ще я убие, или не — той криеше много внимателно самоличността си и истинския си адрес. Агентите обаче се бяха оказали много по-способни, отколкото беше очаквал. За Бога, та те откриха тайната му квартира в Грейвсенд… Това доста разтревожи Филдинг. Никога не бе предполагал, че ще успеят. За щастие Гилбърт Хавъл беше ходил на няколко пъти там и съседите щяха да го разпознаят на снимките, представени им от полицаите — така агентите решиха, че наистина той е замислил престъплението.

Втората опасност за плана му дойде, когато едва не откриха, че следващото нападение ще бъде на „Рици лейди“… Той бе гледал с ужас как компютърът постепенно сглобява фрагментите от изгубения текст. Едва дочака подходящия момент да извика: „Риц“! Да не би да е „Риц-Карлтън?“ Щом чуха това, всички приеха думите му за вярното решение. Стана почти невъзможно да допуснат друга вероятност.

Така става при решаването на ребуси, нали, Паркър?

Ами той?

О, прекалено е умен, за да остане жив.

Както вървеше по пустите коридори, Филдинг се замисли, че докато той бе съвършеният престъпник, Кинкейд беше съвършеният детектив.

Какво става, когато две съвършени противоположности се срещнат?

Това обаче беше реторичен въпрос, не главоблъсканица, и той нямаше намерение да си губи времето в търсене на отговора. Стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.

00.45

Маргарет Лукас отвори врата на лабораторията за изследване на документи.

Надникна вътре:

— Хей? Доктор Евънс?

Никой не се обади.

„Къде се е запилял?“

Спря пред работната маса и погледна бележката на изнудвача.

„Краят е нощ.“

Може би Паркър Кинкейд не беше съвсем прав, че грешката е механична.

В известен смисъл краят наистина е нощ. Тъмнина, сън и спокойствие.

„Нощ, вземи ме. Мрак, погълни ме…“

Така си беше помислила, когато свекърва ѝ се обади с вестта за катастрофата. Това си мислеше, докато лежеше в онази ветровита ноемврийска нощ, или може би две нощи, или три… вече не помнеше — лежеше сама, неспособна да диша, неспособна да плаче.

Това си мислеше: „Нощ, вземи ме. Вземи ме, нощ!“

Сега Лукас стоеше приведена над работната маса в лабораторията, взираше се в бележката, късата ѝ руса коса се спускаше край очите ѝ. Взираше се в думите, в ченгелчетата на неравните букви. Спомни си как Кинкейд бе гледал бележката, как устните му леко помръдваха, сякаш разпитваше някого.

„Краят е нощ.“

Тя тръсна глава, за да прокуди мрачните мисли, обърна се и излезе.

Отиде при асансьора. Може би Евънс я чакаше долу, при пазача. Погледна разсеяно индикатора за етажите — асансьорът слизаше.

Коридорите бяха пусти, чуваха се само леките шумове, характерни за празните сгради през нощта. Регионалното управление, в което работеше, се намираше на няколко преки от кметството и тя не идваше тук много често. Не обичаше главната щабквартира. Беше прекалено голяма. А тази нощ — и тъмна, и зловеща. Маргарет Лукас не се плашеше лесно. Спомни си, че когато Кинкейд прожектираше бележката върху стената, си беше помислила: „Прилича на призрак.“ За нищо на света нямаше да го признае. Но точно това си бе помислила.