Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Забеляза, че Каръл Люкинс я няма, нито пък някой друг от жилищната сграда на Питър. В интерес на истината, Бет очакваше истинска навалица от някои от жените, с които Аш беше имал взаимоотношения, но дори да имаше такива тук днес, те не бяха много. Останалата част от присъстващите бяха от правната общност — повечето от тях бяха мъже, горе-долу на възрастта на Питър, облечени в елегантни бизнес костюми.

Бет и Айк излязоха навън, когато службата свърши. Свещеникът съобщи, че ще се преместят в „Колма" за погребението, и по-голямата част от присъстващите, независимо от гъстата мъгла, която беше затиснала улицата, излязоха от църквата и зачакаха да получат насоки.

Кейт първа забеляза Бет. Дръпна семейството си и всички заедно отидоха при нея. Без никакъв знак за последната им неловка среща или за телефонния им разговор, Кейт целуна приятелката си по двете бузи, беше представена на Айк („Прословутият инспектор Маккафри, за когото Бет постоянно говори!") и проформа представи собственото си семейство. Макар Рон и децата да бяха само странични наблюдатели на взаимоотношенията между двете жени, бяха прекарали достатъчно пикници и рождени дни заедно, за да е това представяне напълно ненужно, а дори и малко глуповато. Въпреки това Ейдън и Джейни учтиво се ръкуваха с Бет и Айк като добре възпитани деца.

Рон някак си вдървено прегърна инспекторката и я дари с въздушна целувка.

— Не мога да повярвам колко време мина — каза й той с видимо искрен ентусиазъм. — Двете с Джин трябва да ни дойдете на гости за вечеря. И то скоро, сериозен съм. Трябва да отпразнуваме чудотворното ви възстановяване — само се вижте двете! — и да се върнем към нормалния си живот.

— Звучи ми чудесно — отвърна Бет.

— Да — съгласи се Кейт. — Трябва да се съберем, скъпа. Заедно с Джини и децата. Нека бъде колкото се може по-скоро.

— Дадено — отвърна инспекторката, макар да знаеше, че този ден няма да е в близкото бъдеще, ако въобще някога се състоеше.

— Значи го решихме — Рон се наведе над Бет и сниши глас. Изражението му беше мъртвешки сериозно и обезпокоено. — Как върви разследването ти на онази трагедия? Можеш ли да говориш по темата?

— Мога да ти споделя, че все още работим по него.

— Бих казал, че това е по-добре, отколкото да е „замразено". Бет му се усмихна.

— По-добре е, прав си. Макар че ако трябва да бъда честна, не е кой знае колко по-добре.

— Каква загуба. Той беше добър човек.

— Явно всички са съгласни с това. Но си мисля, че двамата с Кейт не сте го познавали толкова добре.

— Истина е. Но не е необходимо да го познаваш толкова добре, за да бъдеш запленен от чара му — отвърна Рон. — Макар че главната причина да сме тук е да бъдем солидарни с Джеф. Нали познаваш партньора ми Джеф Кук?

— Срещали сме се, да.

— Двамата с Питър — вероятно вече знаеш — бяха доста близки приятели. Цялото това нещо го срина.

— И аз така разбрах.

— Ще е чудесно… За всички ни ще е чудесно, ако намериш убиеца му.

— Старая се, Рон. Ще видим какво ще стане.

Бет видя Джил, която не беше свалила тъмните си очила, и сестра й Джули, както и мъж в тренчкот над официален бизнес костюм, който се беше запътил към близнаците. Извини се на Рон и направи знак на Айк да я последва, който се измъкна от Кейт под някакъв претекст. Двамата полицаи оставиха семейство Джеймисън и се насочиха към новодошлите, които очевидно искаха да разговарят с тях.

— Добро утро, инспектори — започна Джил. — Всеки момент ще натоварят ковчега в лимузината и ще се наложи да тръгваме, но си помислих, че можем да си спестим време и неприятности. — Жената отстъпи на една страна, за да представи спътника си.

— Това е Боб Патчет, адвокатът, за когото говорихме онзи ден. Боб, това са инспектори Тъли и Маккафри.

Патчет беше в средата на петдесетте. Външният му вид направо крещеше, че е адвокат. Косата му беше стоманено сива и късо подстригана, вписваше се чудесно със стоманените му очи, които не излъчваха никаква топлина. Юристът само кимна, сякаш устата му беше зашита. Бет си помисли, че този човек вероятно не е способен да се усмихва при никакви обстоятелства, особено при подобни. Той не се ръкува с тях.

Джил, от която се излъчваше много повече увереност от предишните им срещи, пристъпи напред и застана точно пред Бет.

— Ето ни, инспектори. Разполагате с пет минути, през които да ни попитате каквото желаете, след което се надявам никога повече да не ви видя.

Адвокатът й побърза да добави с мъртвешки глас: