Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Е, на мен да — каза Айк. — На теб също. Няма никакъв смисъл да се връщаме и да го ядосаме. Така само ще го накараме да оттегли разрешението си да претърсим яхтата. А и след като повдигна темата, аз също съм премазан.

— Можем да го попитаме дали Питър е имал дубликат на ключовете, след като претърсим лодката.

— Хубав план.

— Ще претърсим яхтата, ще потърсим пистолета на Ерик и ще говорим с репортерката.

— Мишел Грифин.

— Да, с нея. След това вероятно ще се наложи да направим обиск на апартамента на Тереза.

— Утре ли ще свършим всичко това? Изморих се само като си помисля колко е много.

— Искаш ли аз да карам?

— Не. Няма проблем. Оставям те у вас, след което направо се прибирам.

Когато се събуди след петчасовия си сън в 23:00 часа, Джини беше заспала.

Облечена в дънките и пуловера, с които беше спала, тя мина тихомълком покрай стаята на дъщеря си и отиде в дневната, където пусна телевизора на късните новини точно навреме, за да гледа спекулациите около връзката на Тереза с Питър и мотива за нейното самоубийство. Надяваше се това да не попречи на случая им.

Бет нямаше нужда от работата си и в личното си време, затова изключи телевизора, отиде в кухнята и отвори хладилника. Утре и вторник бяха почивните й дни, през които имаше намерение да напазарува за седмицата. Това беше причината рафтовете й да са полупразни, с изключение на разни подправки, сокове, спаружени зеленчуци и останките на руло „Стефани".

В една малка ниша срещу кухнята се намираха вградена в стената библиотека и компютърът й. Когато го пусна, видя, че има двадесет и два имейла. Не отвори нито един от тях.

Нямаше представа какво прави тук. Без много да му мисли, набра „Алън Шоу Констръкшън Сан Франциско" в Гугъл и уебсайтът се появи веднага — строителство, ремонти, всичко. Имаше имейл адрес, който Бет изписа, и известно време просто се взира в него. Най-накрая написа съобщение: „Буден ли си? Имам спешна нужда от пица".

Зачака. След по-малко от минута получи отговор: „Къде?".

Не беше голяма изненада, че си намери къде да паркира, предвид че часът беше 23:45 в неделна вечер. Още преди да спре пред „Гаспейр", Бет разбра, че ресторантът е затворен. В интерес на истината, „Гиъри" приличаше на призрачна улица. Паркира джетата си зад черен пикап „Форд Б-150", чиято врата се отвори и от него се появи Алън.

Бет свали стъклото на колата си.

— Грешката е моя — каза тя. — Не знам какво си мислех?

— Аз също не се сетих.

— Това е моментът, в който осъзнаваш, че Сан Франциско не е Ню Йорк. Ако ти се яде пица в Ню Йорк, можеш да получиш такава. Гарантирам ти.

— Можем да отидем в Норт Бийч. Вероятно там ще има нещо отворено.

— Искаш да отидем в Норт Бийч?

— Не точно, но като цяло съм навит. Щом една жена има нужда от пица…

— Ти си галантна душа, но положението не е критично.

— Звучеше много сериозно в имейла си.

— Може би мъничко.

— Звучиш като сестра ми. Вечеряла ли си? Да или не?

— Не мисля. Трябва да призная, че не съм. Денят ми беше доста дълъг.

— Мога да приготвя пица за двадесет минути у нас. Живея на пет минути оттук.

— Искаш да ми кажеш, че мога да получа пица след двадесет и пет минути? Качвай се в пикапа си, ще те следвам.

— Кажи ми честно, кой държи прясно тесто в хладилника си?

— Някой, който много обича пица. Какво бих правил, ако ми се дояде след полунощ? Човек винаги трябва да е подготвен.

— И моцарела, гъби, пеперони, аншоа?

— Да, имам всичко. Жизненонеобходими продукти за един гладен ерген.

Настъпи тишина.

— Не искам да се оплаквам от семейния си статут — обясни Алън, — но положението е такова.

— Радвам се да го чуя. — Бет си отчупи от пицата. — Ще е много неловко, ако съпругата ти излезе от спалнята точно сега. Също така искам да отбележа, че съм много щастлива, че беше буден и пред компютъра си.

Алън й се ухили.

— Не бях. Спях като пън. Телефонът ми звъни, когато получавам имейли. Обикновено го изключвам, но поради някаква причина тази нощ не го сторих.

— Знак — каза Бет.

— Може би.

— Боговете правят така, че да си наваксаме за изгубеното време.

— Говориш за смахнатите стари богове ли? — попита Алън. — Какво смяташ да правиш с тях? — Мъжът стоеше срещу нея на масата и заемаше доста място в малката си кухня, която играеше ролята и на трапезария. — Искаш ли да се преместим в дневната? Или трябва да се прибираш?

— Вероятно мога да прекарам тук още няколко минути, преди колата ми да се превърне в тиква.