Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Как го прие той?

— Бих казал, че се държа странно.

— Как така странно?

— Имам предвид, че в началото се пречупи. Започна да плаче, нали се сещаш, да хлипа дори. Но след това — малко по-късно, след като затвори телефона, приличаше на човек, който е доволен от случилото се. Облекчен, да не кажа радостен. Като че ли изпитваше щастие. Което си беше малко плашещо. Имам предвид, че баща му беше мъртъв. Независимо от обстоятелствата подобни новини те сриват, нали така? Дори да си имал проблеми с него. При Ерик не беше така, имах чувството, че след като свикна с идеята, настроението му се приповдигна. Сметнах, че е странно. Имам предвид, че повечето от хората тук се преструват, че не харесват родителите си, и може би наистина е така, но от реакцията на Ерик осъзнах, че наистина мрази баща си. Не мога да кажа, че го виня, все пак той ги заряза просто ей така. Това е доста гадно. Вероятно е бил копеле и половина. Все пак е трудно да повярвам, че някой го е убил, още повече собственият му син.

Изведнъж младежът осъзна, че осигурява информация на полицай от отдел „Убийства". Направи крачка назад.

— Не си тук заради…? Не мислиш наистина, че го е сторил Ерик, нали?

Бет го удостои със стандартния полицейски отговор:

— Все още нищо не мисля. Просто задавам въпроси. Интересувам се по кое време се прибра Ерик миналия понеделник вечерта. Ако ще ти помогне по някакъв начин, била е вечерта, в която е ходил на гости на майка си, за да вечеря с нея.

— Разбира се. Спомням си я. Миналия понеделник ли беше?

— Да.

Чънг помисли малко и отговори:

— Не се прибра много късно. Дванадесет и половина, един, някъде там.

— Ти в колко се прибра в стаята?

— Бях в нея през цялата нощ. Имахме доста оспорвана игра на карти, която като че ли продължи цяла вечност. Свършихме около полунощ. Ерик се появи половин час, след като останалите си тръгнаха.

— Дванадесет и тридесет?

— Някъде там. Може да е било малко по-късно.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, да.

— По скалата от едно до десет? Младежът помисли за момент.

— Знам, че играхме на карти в понеделник вечерта. Така че мога да заявя, че е десет.

Това беше втората опашата лъжа, която Ерик й беше казал, помисли си Бет. Две големи, наистина важни лъжи.

— Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.

— Надявам се да не съм причинил някакви неприятности на Ерик.

Телефонът на Бет иззвъня. Беше лейтенантът, за да й каже, че заповедта е подписана и има зелена светлина да действа.

Тя затвори и обясни на съквартиранта на Ерик, че в следващите час или два ще бъде в стаята му. Въпреки уверенията му, че няма никакъв скрит пистолет там, след като беше получила заповед, имаше намерение да се увери сама дали е така.

— Наистина ли смяташ, че може да го е извършил той? — попита Чънг.

— Нищо не смятам — отвърна Бет. — Просто търся улики.

— Може ли да си взема домашното, върху което работех?

— Само ако дойда с теб и проверя онова, което ще вземеш със себе си. Такива са правилата. Имаш ли проблем с тях?

— Никакъв.

— Добре, нека говоря с охранителя ви и след това ще се качим.

Бет се върна в службата, седна на бюрото си заедно с една диетична кола и се опита да подреди мислите си относно случая. Струваше й се, че най-накрая беше постигнала нещо и дори имаше голяма вероятност да е намерила истинския извършител в лицето на Ерик Аш, когото беше уловила в две големи лъжи, свързани с алибито му — не се беше прибрал в стаята си в общежитието около десет часа, а по-скоро около един. Ако наистина беше така, то значи беше разполагал с близо три часа да се срещне с баща си под някакъв претекст, да го застреля и да го хвърли в океана.

Три часа — достатъчно време.

Имаше усещането, че разказът му как пистолетът бил откраднат от стаята му в Бъркли, беше другата лъжа. Ако го беше скрил толкова добре, че дори Джон Чънг да не знае за него, никой друг не би го намерил.

Бет нямаше представа защо Ерик си призна, че е купил оръжие — вероятно смяташе, че е разбрала за това от някой друг източник. Ако наистина беше така, признанието му щеше да я накара да го сметне за по-открит и готов да сътрудничи. Напълно възможно беше младежът да е хвърлил пистолета в океана или някъде другаде, след като беше застрелял баща си с него. Имаше чувството, че този хлапак се опитва да й се подиграва.

Каквото и да се беше случило с оръжието обаче, малко вероятно беше да е случайно откраднато от някого, когото Ерик не познава.