Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Имаме ли избор? — попита Джули.

— Както видяхте, Тайлър избра друг вариант. Можете да направите същото.

— Съжалявам за това — извини се Джил. — Не сме на себе си в последно време. Тайлър наистина не е такъв. Той е добро момче. Просто времената са тежки.

— Разбирам — отвърна Бет. — Не съм тук, за да ви тормозя. Просто ви моля да ми отделите още малко от времето си. Ерик? Ти си в „Бъркли", нали?

— Да.

— Какво ще кажеш за понеделник вечерта?

Младежът се намръщи, сбръчка чело и погледна тавана — убедителна поза, че се опитва да си спомни. Най-накрая намери отговора.

— Бях тук с мама. — Погледна към Джил. — В понеделник беше, нали?

— Да — отвърна майка му, обърна се към Бет и обясни: — Ерик се обади в неделя вечерта, за да провери как съм. Вероятно съм го оставила с впечатлението, че съм малко самотна. Каза, че му е писнало да яде суха храна, и може да намине да вечеряме заедно на следващата вечер. Точно така направихме.

— Тук ли пренощува, Ерик?

— Не. Имах ранен час на следващата сутрин, така че трябваше да се прибера в „Бъркли". Мисля, че останах тук до девет или девет и половина. Така ли беше, мамо?

— Да.

— Помня, че се прибрах в общежитието малко след десет. Това от полза ли ти е по някакъв начин?

Доста удобно, помисли си раздразнена Бет. По този начин двамата си осигуряваха алиби. Струваше й се, че всичко беше предварително планирано. Макар да не вярваше, че Джил е убила съпруга си или че е станала съучастница на Ерик, не мислеше, че синът — този кисел и гневен млад мъж — би действал сам. Твърдението му обаче ги изключваше от евентуалните извършители.

А може би не. Бет реши да се довери на предчувствието си и попита:

— Имаш ли пистолет, Ерик?

Последва реакция, сякаш беше извадила личното си оръжие и беше стреляла. Джули експлодира.

— Няма начин!

— Това е нелепо! — изуми се Джил. — Разбира се, че няма пистолет.

Изражението на Ерик подсказа на Бет, че е засегнала нерв. Без да отлепя поглед от него, реши да се възползва от преимуществото си.

— В този щат не можеш да си купиш оръжие, ако си под двадесет и една, Ерик. Също така е престъпление да притежаваш нерегистрирано такова. Искаш ли да ми кажеш нещо?

Младежът остана мълчалив за един дълъг момент. Най-накрая се престраши да срещне погледа на Бет.

— Добре. Да. Купих си пистолет от улицата в Оукланд. Майка му го изгледа изумена.

— Ерик! Защо, по дяволите…?

— За защита. — Обърна се към Бет: — „Бъркли" е много по-опасно място, отколкото си мислят хората.

— Все още ли го имаш, Ерик? Пистолета?

— Не.

— Не? Какво се случи?

— Някой ми го открадна. Това е самата истина — отвърна предизвикателно младежът. — Беше в мен по-малко от две седмици и някой ми го взе.

— Къде го държеше?

— В стаята ми в „Бъркли".

— Къде се намира тя?

— Секция едно, близо до кампуса.

— Кога разбра, че го няма?

— Както споменах, веднага след като го купих. Това е истината, независимо дали ти харесва, или не.

Джил се намеси:

— Мисля, че сега е моментът да се обадим на адвоката ни.

— Мамо — каза Ерик, — няма нужда да се тревожим. Това, че съм си купил пистолет, нищо не означава. Не доказва, че съм застрелял някого.

Бет реши да реже до кокал.

— Сторил ли си го? Ти ли уби баща си, Ерик?

— Не, не съм. Не че не ми се е искало. Онзи, който го е направил, ме изпревари, преди да намеря друг пистолет и добия достатъчно кураж да го сторя.

— Просто млъкни, Ерик — настоя Джил. — Съжалявам, инспектор Тъли, но няма да позволя да задаваш повече въпроси, докато не говоря с адвоката ни.

Бет тъкмо излезе от колата на подземния публичен паркинг в „Бъркли", и телефонът й иззвъня. Обаждаше й се партньорът й — сънят явно не беше голям приоритет в живота му.

— Въобще няма да повярваш на това, което ще ти кажа, още по-малко пък ще ти хареса — каза той. — Тереза Болейн се е самоубила току-що.

— Ебаваш ме. — Бет усети как краката й омаляват и бързо се подпря на колата си. — Казвай по-бързо.

Айк изпълни нареждането, а тя се опита да се нагласи към тази алтернативна реалност. Партньорът й продължаваше да говори:

— …сигурно сега ще е по-лесно да вземем заповед и да претърсим апартамента й, за да видим дали има скрито оръжие или нещо подобно…

— Странно е, че го споменаваш.

— Кое?

Бет му разказа и за своите открития.

— …затова съм в „Бъркли" в момента.

— Без заповед? Ще ти трябва такава, Бет.

— Благодаря ти, че ми напомни, тате. Обадила съм се в службата, работят по въпроса. Междувременно дойдох, за да видя дали ще успея да намеря оръжието на Ерик. Той казва, че е било откраднато, но това никак не ми се струва правдоподобно. Може да се държа цинично, но искам да се уверя, че не е под леглото му. Не разполагаме с куршум, с който да го сравним, но мисля, че ще е чудесно, ако намерим мистериозно изчезналия пистолет, особено ако нашето момче е излъгало за частта с изчезването.