Джон Лескроарт - Фатална изневяра

В интерес на истината, тя вече беше такава.

Питър се загледа в усмивката й, запечатана през времето на това парче хартия, и осъзна, че вече е прекалено късно. Никога повече нямаше да я обича истински. Не и като равна нему, не и като негова партньорка в живота. Самият факт, че нямаше да научи какво беше направил, че нямаше да разбере, я принизяваше в очите му.

Това не беше честно спрямо нея, разбира се, но какво можеше да направи? За него положението беше такова.

Какво щеше да се случи с момчетата?

В пристъп на гняв хвърли снимката и стъклото се пръсна по пода.

Все още стоеше над останките й, когато Тереза опита да влезе, но установи, че вратата е заключена, и почука.

— Питър, добре ли си?

— Момент. — Погледна към бюрото си и размести набързо някои неща. Прескочи парчетата стъкло и отиде до вратата, за да я отвори. — Много съм непохватен.

— Какво стана?

— Оставях една папка и без да искам съборих любимата си снимка.

— Не се тревожи за това. Можем да й вземем нова рамка. Добре ли си? Приличаш на призрак.

Питър поклати глава.

— Просто съм ядосан. — Изпусна дълга въздишка и продължи: — Съжалявам. Последните два дни бяха трудни за мен. А сега и това.

— Няма за какво да се извиняваш. Поне не на мен. Ще се обадя на чистача и ще го накарам да изчисти. Междувременно защо не си починеш малко? Мога да ти донеса кафе.

— Мисля, че това е чудесна идея. Благодаря ти.

Тереза се подвоуми за миг, пристъпваше от крак на крак.

— Не искам да си пъхам носа, където не ми е работа — започна тя, — но това свързано ли е с личния въпрос, с който се занимаваш? С онази жена?

Питър я дари с бърза усмивка.

— Не. Опазил ме бог. Тя е семейна приятелка. Не е заради нея. — Посочи към бюрото си. — Заради всичко това е. — След което добави: — Защо мислиш, че е жената?

— Не знам. Като за начало си заключил вратата си, а ти никога не правиш това.

— Просто не исках да бъда обезпокояван. Много съм изостанал с работата.

Тереза вдигна ръце.

— Не те съдя. Само споменавам. Но може би не е лошо да си вземеш малко отпуска. Истинска отпуска, Питър.

— Може би си спомняш, че ме нямаше миналия петък, което означава, че съм с един ден назад с работата. Ще ми мине. Ще се оправя.

— Нямам съмнения за това, но наистина изглеждаш малко преуморен и започвам да се тревожа.

— Затова си най-добрата секретарка на света. Добре съм наистина.

— Убеди ме. Но ще те наблюдавам. А през това време ще изпратя чистача и ще ти донеса кафе. Не стъпвай върху парчетата стъкло.

Във вторник зимата като че ли правеше опити да се завърне.

Юнската мъгла, която се появи преди две седмици, беше покрила града и снижила температурата до 10 градуса. С ледения вятър се усещаше като 5.

Кейт и Бет не стигнаха по-далеч от първата пресечка по „Вашингтон Стрийт" на север към „Филмор", когато бяха нападнати от няколко хапещи порива. Решиха да пропуснат днешната си разходка. Бет предложи да вземат колата й и да отидат до Фери Билдинг, където да купят някои неща, след което да похапнат нещо в „Маркет Кафе". Кейт, която беше ходила там само преди четири дни — оттам проведе глупавия спонтанен разговор с Питър Аш — не искаше да обяснява на приятелката си, че няма желание да ходи там, затова просто се съгласи.

До 11 часа жените бяха приключили с пазаруването, бяха седнали в топлата вътрешност на „Маркет Кафе" и пиеха горещо кафе. Всички места в ресторанта бяха заети. Макар главната сграда да не беше толкова претъпкана, колкото в петък следобед, мястото пак беше пълно с пазаруващи и туристи.

Питър изчака да стане обяд, стана от стола си и отиде да каже на Тереза, че ще прескочи до Фери Билдинг, за да хапне, и че ще се върне след един час. Тази сутрин беше дошъл по-рано в кантората, за да навакса с работата, която беше пренебрегвал, но като цяло не свърши нищо, което го изкарваше извън релси.

Пет минути след като излезе от офиса си, стигна до Фери Билдинг, влезе през северния вход и макар навън да беше студено и ветровито, реши да си купи сладолед във фунийка — соленият карамел се беше превърнал в най-търсения вкус през последната година и още не му беше омръзнал. Помириса аромата му и тръгна по терасата, която беше с изглед към ферибота и залива.

Сладоледът го забави, но докато ядеше, част от нервността, която го съпътстваше, откакто си тръгна от онзи хотел, си отиде.

Пое си въздух и го изпусна бавно. Можеше да се справи с всичко това, помисли си. Можеше да го загърби. Да го припише на скуката. Понякога изкушенията бяха неустоими и той се беше поддал на едното, а после и на следващото. Но това можеше да спре. Можеше да го накара да спре. Нямаше нужда да се признава за победен.