Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Кейт? Там ли си още?

— Да. — Пое си въздух. — Какво искаш, Питър?

— Мисля, че е очевидно. Искам да те видя. Или поне да говоря с теб.

— Сега говорим.

— Не така.

Телефонът на Кейт имаше спирален кабел, който можеше да се разтяга до четири метра. Тя отстъпи от плота и се завъртя, уви се в него, след което се завъртя отново, за да се освободи. Това й отне известно време. Най-накрая каза:

— Питър, слушай ме. Мисля, че решихме да не правим това.

— Какво е това, което не правим?

— Няма значение. Бяхме заедно веднъж и точка.

— Това ли решихме? Не си спомням подобно нещо. Не се ли обади в офиса ми в петък?

Не последва отговор.

— Не се ли обади?

— Да.

— Добре, защо го направи?

— Не знам. Исках да чуя гласа ти. Исках да те видя.

— Но сега не искаш?

Кейт запази мълчание за момент, но накрая отговори:

— Различно е.

— Кое е различно?

— Всичко.

Питър се засмя изкуствено.

— Тук и двамата сме на едно мнение.

— Нямах това предвид.

— А какво точно имаше предвид? Как така всичко е различно?

— Не знам… просто… Мисля, че беше грешка.

— Значи да ми се обадиш в петък също е било грешка? Изведнъж става понеделник и ти казваш да забравим всичко?

— Да. Опасявам се, че да.

— Ами ако не мога да го направя? Ако не искам да го направя?

— Питър…

— Какво се случи през седмицата? Къде ходи, между другото?

Кейт не отговори веднага.

— Откъде знаеш, че съм ходила някъде?

— Знам, че не си беше у дома.

— Не си се опитвал да се обадиш, нали? Господи, кажи ми, че не си оставил съобщение на гласовата поща.

— Не съм — отвърна той. — Просто минах покрай вас.

— Минал си покрай къщата ни?

— Два пъти. В събота и неделя.

— О, господи, Питър. Какво си мислеше?

— Мислех си, че искам да те видя. Не да ти дойда на гости. Просто да те зърна.

— У нас? Не може у нас!

— Нямах намерение да почукам на вратата ти или нещо подобно. Просто исках да те видя отново.

— Мамка му, Питър, мамка му. Как би ме видял, ако не дойдеш да почукаш на вратата?

— Не бях го измислил дотам. Помислих си, че ако съм наблизо, ще те видя да излизаш по някое време. Честно казано, не виждам голяма разлика между моите действия и обаждането ти в петък. Смятах, че след четвъртък… не знам… някак си сме свързани.

— Не такъв беше планът, Питър. Просто нещо се случи.

— А сега не се случва?

— Нямах намерение да наранявам някого. Особено теб.

— Минало време вече, така ли? Слагаш край на всичко с лека ръка?

— Не знам какво друго да кажа. Съжалявам. — Кейт изчака известно време, но когато Питър не отговори, добави: — Ще затварям.

И го стори.

— Не можеш просто да… — успя да каже. Но тя беше затворила.

Пръстите на Питър бяха побелели от стискането на слушалката, той погледна надолу към нея, когато чу свободен сигнал, и я върна на мястото й.

Облегна се на стола зад бюрото в офиса си и скръсти пръстите на ръцете си. Вратата му беше затворена, дори я беше заключил, за да се увери, че Тереза или някой друг няма да влезе по време на разговора му. Навън мъглата се залепяше по огромните прозорци и затъмняваше света около и под него.

Това беше неприемливо.

Кейт беше преобърнала живота му с главата надолу, както и цялостната му представа за самия него. Заради нея — или заради промените, които настъпиха в главата му заради нея — беше застрашил семейството и кариерата си. Нима всичко случило се нямаше никакво значение и беше просто нейна прищявка? Как така й беше позволил да получи такава власт над него?

Питър погледна към телефона, сякаш беше живо същество. Отново сложи ръка на слушалката. Наясно беше, че ако й се обадеше, тя щеше да откаже да говори с него или веднага щеше да му затвори. Освен това нямаше какво по-различно да каже.

Стана от стола и отиде до прозорците, за да погледа белия воал, който обгръщаше всичко. Обърна се и погледът му се спря на снимката на Джил и момчетата. На нея тримата се държаха непринудено, закачаха се, лицата им бяха грейнали от радост, притиснати един до друг на плажа в Капалуа. Питър беше направил снимката преди три години по време на ваканцията им за Деня на благодарността и тогава като че ли беше уловил същността им — щастливи, близки, разчитащи един на друг, изпълнени с доверие.

Макар той да не принадлежеше на тази снимка поради куп причини, поне се чувстваше удобно, в свои води, предимно доволен от живота си. През повечето време.

Отиде до фотографията и я взе в ръце. Винаги беше смятал усмивката на Джил за изключително привлекателна. Докато я гледаше сега обаче, не изпита нищо друго освен тъга — още по-лошо дори — съжаление. Стореното от него щеше да я унищожи, ако научеше, и въпреки това дори да успееше да го запази в тайна, никога повече нямаше да е способен да я приема по същия начин. Тя щеше да е някоя, която беше успял да заблуди, която беше успял да направи на глупачка.