Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Целта му беше просто да се махне отново. Да е по-далеч от къщата, Джил и децата. Докато всички обядваха заедно, установи, че не се чувства виновен и засрамен, а все по-гневен от онова, което се таеше в сърцата и умовете на семейството му.

Как смееха?

Изрече поредната лъжа пред жена си — излязла много по-лесно от устата му този път, качи се в своето БМВ 23, свали покрива му и шофира близо километър до жилищната сграда на Даян, където паркира на улицата и пет дълги минути наблюдава входа. Часът беше малко преди три, а денят — нетипично топъл. Слънцето печеше силно и се отразяваше в асфалта и колите наоколо. Сложи си слънчевите очила и шапката на „Джайънтс" и постоя така известно време.

Най-накрая извади мобилния си телефон и се обади на Джери Хобс, който знаеше, че все още е в офиса.

— Здрасти, друже — поздрави го Питър. — Искам да те помоля за една услуга. Излязох, за да купя подарък на обичната си съпруга, но заради това се наложи да си измисля извинение, и й казах, че трябва да отида до офиса за два часа. Възможно е да ми се обади. Ако го направи, искам да те помоля да й кажеш, че съм в тоалетната или нещо подобно, след което да ми се обадиш, за да мога да й върна обаждането.

— Няма проблем. Но защо ще те търси?

— Не знам. Сигурно няма да го направи, но може да се сети да ми поръча да купя някои неща от магазина на път за вкъщи. Често го прави. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се. Винаги. Хей, кой е този Джери, с когото сте пили „Сребърен дъб" онзи ден?

Питър се насили да се засмее.

— Нямам представа откъде й е хрумнало това. — Джери или не забеляза, че не получи отговор на въпроса си, или просто реши да не настоява повече.

— Защото, ако имаш намерение да отваряш хубаво вино в службата, познавам някого, който ще се зарадва да го споделиш с него.

— Ти си първият, на когото ще се обадя, Джери. Наистина. Ако някога се случи.

— Какво смяташ да й вземеш?

Питър едва не попита „На кого?", но бързо се опомни.

— Вероятно нещо в малка лъскава кутийка. Това обикновено върши работа.

— Ти си човек, който кара нас, евтините съпрузи, да изглеждаме като загубеняци. Знаеш го, нали?

— Не е моя вината. Трябва да се постараете малко. Така… заемаш се с телефоните, нали?

— Разбрано.

— Добре. Благодаря ти. Ще се видим в понеделник. Питър затвори телефона, отпусна се в седалката си, премигна на слънцето и въздъхна. Поредната лъжа.

Хвърли поглед на сградата отсреща. Апартаментът на Даян се намираше на третия етаж от страната на улицата и някой се размърда на прозореца му.

Беше си у дома.

Питър осъзна, че не беше дошъл тук, за да я види отново. Даян беше просто заместител на онова, което наистина желаеше. Запали колата и зави надясно на първата отбивка. Дванадесет минути по-късно намери къде да паркира на „Вашингтон Стрийт" до „Филмор".

Отново разпъна покрива на колата, излезе от нея и си наложи да се вземе в ръце.

Къщата на семейство Джеймисън се намираше от другата страна на улицата, пет къщи надолу. Двамата с Рон си бяха разменили контактите по време на вечерята в Джеф и въобще не му беше трудно по телефонния номер да намери адреса му в системата в службата.

С ръце в джобовете, с шапката и слънчевите очила, Питър тръгна от своята страна на улицата покрай една огромна, добре поддържана къща във викториански стил, която изглеждаше като изолирана — щорите на прозорците бяха пуснати, вътре цареше мрак. Когато стигна до края на пресечката, се обърна и отново тръгна назад. Този път спря точно срещу къщата на Кейт, облегна се на една пощенска кутия и скръсти ръце.

— Мога ли да ви помогна? Стресна се при тези думи.

— О, съжалявам. Не исках да ви изплаша.

Питър сложи ръка на сърцето си и се усмихна засрамен.

— Няма проблем. Вероятно ще се оправя, когато сърцето ми започне да бие отново.

Пред него стоеше добре запазена, привлекателна жена на неопределена възраст.

— Приличате на човек, който търси нещо.

— Просто оглеждам квартала и се надявам, че някой от имотите може да е за продан — обясни Питър. — Но не мисля, че тези къщи често излизат на пазара, нали?

— Опасявам се, че не. Улицата е прекрасна, нали?

— Красива е. — Дари жената с още една усмивка. — Предполагам, че ще продължа с търсенето.

— Успех. Пазарът е малко свит в последно време.

— Останах със същото впечатление, но ще намерим нещо, сигурен съм. Пожелавам ви приятен ден.

— На вас също.

Питър се върна при колата си — целият се тресеше, сърцето му заплашваше да изскочи, беше добавил поредната лъжа към колекцията си. Дори не беше чул жената да го доближава. Можеше да е всеки. Дори Кейт. А съвсем не беше подготвен за срещата си с нея.