Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Какво правеше тук въобще?

Училищната криза с Ейдън беше отвлякла мислите на Кейт през целия уикенд.

Двамата с Рон нямаха намерение да позволят на сина си да застраши иначе отличните си шансове да влезе в един от добрите колежи — беше отличник, а желанията му — насочени към „Станфорд", Южнокалифорнийския и „Принстън". От друга страна, се преструваха, че се гордеят с него заради принципите, които отстояваше. Също така казаха на Джейни, че се гордеят с нея, че е подкрепила брат си в това начинание.

В интерес на истината, не бяха толкова радостни, че децата им бяха направили всичко на своя глава и бяха взели решения, без да се допитат до тях.

До събота сутринта Кейт и Рон бяха стигнали до извода, че трябва да зарежат плановете си и да обърнат внимание на създалата се ситуация. Децата им бяха с приоритет. Винаги, винаги, винаги. Щяха да оставят всичко настрана и да заминат за уикенда в Оксидентал, където щяха да ядат огромни количества италианска храна в един от семейните ресторанти и да обсъждат как да решат проблема.

Така правеха всичко Джеймисън — като семейство: работеха заедно, обсъждаха проблемите си, стигаха до консенсус, който да е от полза за всички.

В спалнята в неделя вечерта Рон попита:

— Какво мислиш? Струваше ли си?

— Определено. Поне Ейдън ще продължи да ходи на училище до края на срока и ще ни спечели малко време. Ако се наложи, може да се премести в друго училище, но няма да се откаже от хубавите колежи. Освен това се гордея с теб.

— Защо?

— Мисля, че е доста смело от твоя страна да предложиш да говориш с отец Сайлъс.

Рон сви рамене.

— Той е разумен човек. Според мен също смята, че писмото от архиепископа е пълно с глупости. Просто не мога да повярвам, че в нашия град някой може да си позволи да уволни учител, защото е гей. Или защото проповядва толерантност. Всички само се преструват, че са съгласни с подобни виждания, за да не ядосват архиепископа. Говорим за много тънка линия, която Сайлъс се опитва да не прекрачва.

— Ейдън няма да има проблем да навакса изгубеното време, нали?

— Говорим само за два дни, така че не се съмнявам, че ще се справи.

— Каза адвокатът.

— О, да, определено ще направя страстно представление пред отеца. Бог ми е свидетел, че сме дали на това училище достатъчно пари…

— Не мисля, че това е от значение. Рон се намръщи.

— Не се заблуждавай. Парите винаги са от значение. Може би в крайна сметка всичко това е благословия. Ако Джейни също иска да се откаже от католическото обучение и да влезе в гимназия, трябва да й разрешим. Така ще спестим доста пари, които може да са ни много нужни, ако преструктурираме фирмата.

— Не мисля, че…

Рон вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Освен това — продължи той — не мога да отрека, че беше доста забавно там в гората. Струва ми се, че ще ни се отразява доста добре да напускаме големия град от време на време, какво мислиш?

— Съгласна съм. Макар че вероятно съм качила два килограма от лазаня и каноли.

— Ако наистина е така, поне си ги сложила на правилните места. — Рон потупа леглото. — Защо не дойдеш да проверим дали съм прав.

На следващата сутрин цялото семейство стана рано и закуси заедно. Ейдън се завърна към рутината си — закара Джейни на училище, след което отиде в „Свети Игнатий". Рон отиде на срещата си с отец Сайлъс. Кейт имаше запазен час при фризьора си за 11:00.

Докато миеше чиниите, си тананикаше заразителната песен на Фарел Уилямс „Щастлив". Гледаше през кухненския прозорец как мъглата се наслоява на двора.

Животът отново се беше върнал към нормалния си ритъм.

Нямаше я цялата лудост от миналата седмица. За какво беше всичко? Какво си мислеше?

— Ало.

— Здравей, Кейт.

Нямаше нужда да се представя. Не можеше да е някой друг.

Тя остана мълчалива за известно време, след което затръшна слушалката на телефона над кухненския плот обратно на мястото й.

След по-малко от минута проклетото нещо отново зазвъня. Веднъж. Два пъти.

Вдигна слушалката, без да може да изрече каквото и да било.

— Кейт? Там ли си? Най-накрая съумя да отговори:

— Откъде намери този номер?

— Съпругът ти ми го даде, когато бяхме у Джеф.

— Не можеш да се обаждаш тук. Това е домът ми.

— Добре. Повече няма да те търся там. Дай ми мобилния си.

— Не можеш… не мога…

— Разбира се, че можем. Трябва.

— Не е забавно.

— Не се опитвах да бъда забавен. Отново настъпи тишина.