Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Не, аз… — започна да се оправдава приятелката й.

— Моля те, спри. Дори не си помисляй да ме заблуждаваш. Кейт започна да си играе с чашата си.

— Вече не сме тийнейджърки, мила. Или млади жени. Времето ни за игри отдавна приключи. Не помисли ли за Рон? За децата?

— Нищо сериозно не се е случило. Няма да се отрази по никакъв начин на Рон и децата. Да, права си. Имам предвид, че наистина беше грешка. Сега ми се иска да не я бях допускала. Сериозна съм.

— А онзи мъж? Какво мисли той? Просто се съгласи всичко да приключи?

Кейт я погледна лукаво.

— Току-що го каза. Той е просто мъж. Знаеш ги мъжете. Какво мислиш?

— Той е женен мъж и мисля, че това е изключително гадно.

— Може и да е, ако гледаш на нещата от този ъгъл.

— Не знам от какъв друг ъгъл да ги гледам. Тъкмо стигам до решението, че искам отново да навляза във водите на връзките, когато чувам твоя случай и си казвам: „Защо мнението ми за мъжете е такова? Може би съм пълна идиотка?".

— Не си идиотка. Говорим за един мъж, не всичките са такива. Макар че вероятно и той съжалява.

— Не достатъчно, за да прекрати случващото се в самото начало. — Бет усети, че се напряга все повече и повече. За да се успокои, отпи дълга глътка от кафето си, след което я остави в чинийката й с пресилен жест.

— Аз… — започна тя.

Изведнъж някъде отвън в салона се разнесе гръм от експлозия. Той бързо беше последван от още два и поредица от пукания, подобни на фишеци.

Двете жени се обърнаха към входа на ресторанта, откъдето се разнесе нова мощна експлозия, а после още от пукащия звук, съпътствани от напълно неочакваните, ужасяващи човешки писъци.

Бет вече беше станала на крака и бъркаше зад гърба си за служебното оръжие, но бързо се сети, че никога не го носеше по време на разходките им. Изруга и се обърна към масата.

— Ставай! Ставай! — провикна се към Кейт. — Да вървим!

Нова експлозия — една граната, хвърлена пред предната врата на ресторанта, достатъчно близо, за да усетят силата й — ги накара да застинат на място. Навсякъде около тях хората бяха станали от местата си, блъскаха се, викаха, бързаха към изхода, който водеше към външните маси. Изстрелите — нямаше какво друго да са — зазвънтяха в заведението сред настъпилите суматоха и хаос. Всичко наоколо беше обгърнато в гъст дим.

Отвън пред ресторанта се разнесе нова поредица от изстрели. Огромният прозорец до гардеробиерната се пръсна и хората, които не бяха стигнали до изхода, паднаха на пода като пшеничен клас.

Мъж в зелен камуфлаж, чиято глава беше загърната, а на лицето си носеше черна маска, се появи на вратата. За свой ужас Бет забеляза, че носи автомат, който беше готов да използва.

Двете приятелки бяха една до друга, на шест метра от онзи. Инспекторката се завъртя, искаше да дръпне Кейт настрани от линията на огъня.

Новината достигна „При Тадич", преди Питър да получи поръчаната риба. Без да осъзнава какво прави, той остави пари на масата и се нареди на опашката, за да излезе от заведението, макар че хората се движеха много бавно. Когато най-накрая се озова на улицата, забеляза, че целият трафик на запад е спрял, затова тръгна на север с идеята, че може да стигне до офиса си и да разбере какво точно се беше случило от сравнително безопасния небостъргач.

Каквито и планове да си правеше, те се превръщаха в пълна бъркотия. Не беше способен да контролира мислите си.

Господи! Дали Кейт беше мъртва? Възможно ли беше да умре по този нелеп начин? Да си отиде от този свят така?

Нямаше съмнение, че тя все още се намираше в сградата, когато атаката беше започнала. Макар да им беше хвърлил само бегъл поглед, ставаше ясно, че жените имаха намерение да се задържат. Но дори да бяха поискали сметката в същия момент, нямаше шанс да са платили и да са си тръгнали за периода от няколкото минути между момента, в който ги видя, и началото на експлозиите.

Хората около него използваха думата „терор" във всичките й форми. Тук, в Сан Франциско? Това беше, помисли си Питър, невъобразимо.

Предположи, че така си бяха мислели и в Париж. И в Бомбай. И в Ню Йорк. И навсякъде другаде.

Сирени — неизвестен брой, безкраен жален писък — прорязваха суматохата на тълпите и се смесваха с рева на хеликоптерите над главите им.

Питър се опитваше да си проправи път през тази жива стена и постигаше добри резултати. Стигна до сградата си за шест минути и се изненада, когато видя, че хората се опитваха да излязат от нея. Справи се и с това препятствие и се качи в асансьора, в който беше единственият пътник за нагоре.