Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Отне му още двадесет минути, за да стигне до своята улица, трафикът се разреждаше с отдалечаването му от центъра. Огледа автомобилите наоколо и забеляза зеленото волво на съпругата си на обичайното му място. Разбира се, това нищо не означаваше.

Паркира в алеята си, пребяга до предната врата, първо почука, след което си отключи. Влезе вътре и пусна телефонния секретар в кухнята, за да чуе собственото си съобщение до Кейт, в което я молеше да му се обади възможно най-скоро.

Мобилният му телефон, който беше закачил на колана си, иззвъня и в своя стремеж да го извади бързо от калъфчето му, проклетото нещо му се изплъзна и падна на пода.

— Мамка му! — Най-накрая успя да вдигне. — Кейт?

— Не. Татко? Ейдън е. Мама с теб ли е? Добре ли е?

— Опитах се да се свържа с нея. Излезе на разходка с Бет и вероятно не си е взела телефона.

— Не си ли я чувал?

— Не, все още не. — Наложи си да не звучи разтревожен. — Вероятно са на средата на разходката си до Голдън Гейт Бридж и нямат представа за случилото се. Успя ли да се свържеш с Джейни?

— Да. Напът съм да я взема.

— Добре. Прибирайте се веднага вкъщи, става ли? И двамата.

— Разбира се. Татко?

— Да?

— Това наистина ли се случва? Имам предвид, че го гледахме в училище…

— Да — отвърна Рон. — Случва се. Просто се приберете у дома, чу ли?

— Идваме.

За Джини Тъли, дъщерята на Бет, отсъствието на майка й, когато се прибра от училище, не беше повод за тревога. В крайна сметка тя беше полицай, а подобна терористична атака над Фери Билдинг щеше да събере всички налични сили на реда. Джини нямаше съмнение, че точно това се случва в момента. Майка й беше повикана по спешност.

Онова, което й се стори странно, беше липсата на оставен телефонен номер или бележка, която да обясни какво се случва. Разбира се, Бет беше наясно, че дъщеря й щеше да се сети, без да е необходимо да й оставя съобщение, но това не беше характерно за нея. Обикновено, дори да отидеше до магазина, казваше на Джини къде отива и по кое време ще се прибере у дома. Или поне проверяваше телефона си за обаждания или съобщения от нея и веднага й звънеше, което не се беше случило сега. Поне не още.

Въпреки това седна с празен поглед пред телевизора и като хипнотизирана наблюдаваше ужасните картини. Добрите новини бяха, че всичките нападатели бяха мъртви и с всяка изминала минута вероятността да последва нова атака на друго място в града намаляваше.

Лошите новини обаче превишаваха значително добрите — убитите бяха стигнали шестдесет и седем, без да се включват четиримата терористи, а ранените — сто петдесет и шест. На Джини бройката й изглеждаше изключително голяма, макар да знаеше, че убитите тук бяха много по-малко от тези в Париж. Екранът на телевизора беше изпълнен с полицаи, пожарникари, линейки и лекари. Разбира се, точно сега майка й беше някъде там, помагаше, обезопасяваше района, правеше всичко по силите си.

Въпреки това…

Знаеше, че не е желателно да се обажда на партньора й, но предвид обстоятелствата смяташе, че може да го стори. Насили се да отлепи поглед от телевизора и набра номера на Айк.

— Маккафри. — От суматохата около него можеше да предположи, че той също е на мястото на събитията.

— Здрасти, Айк, Джини се обажда.

— Кой? Говори силно. Тук е истинска лудница.

— Джини е, Айк. Опитвам се да се свържа с мама. Чувал ли си я?

— Не. Помислих си, че е дошла да те вземе от училище. Не е ли с теб?

— Не, а и не отговаря на телефона си.

— Знам. Опитвам се да се свържа с нея цял ден. — Мъжът млъкна за миг. — Не бих прибързвал със заключенията. Телефонните линии са пълна каша, а тук е истински ад.

— Във Фери Билдинг ли си?

— Отвън. Възможно е да се намира точно срещу мен и да не мога да я видя. Днес е почивният й ден, нали? Спомняш ли си?

— Да, но не е характерно за нея да си зарязва телефона. Особено след като се е случило нещо такова. Със сигурност щеше да провери дали съм добре, а и да ме уведоми, че и на нея й няма нищо.

— Да, така е. Ще се опитам да я потърся тук и ще й кажа да ти звънне веднага. Може да мине доста време, Джин. Още не сме създали команден център на мястото. Няма никакъв ред. Но ще се появи. Успокой се и стой на телефона. И ако ти се обади, накарай я да ми звънне, става ли?

Алън Шоу работеше в една от къщите на „Авенюс". Собствениците се бяха изнесли за времето, необходимо за ремонта, и днес реши да изпрати двамата си помощници — Райън и Фелипе — на друг обект, докато свърши с шпакловката на гипсокартона в дневната. Един от големите плюсове да работи сам, беше липсата на гръмкото радио, което хората му слушаха по цял ден. Имаше нещо изключително успокояващо и приятно в това да си вършиш работата, да се увериш, че всичко е както трябва, без главата ти да се надува от музика или политически коментари.