Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Рецепцията беше опустяла, макар че зад ъгъла видя, че някои от секретарките все още бяха в кабинките си с погледи, залепени за мониторите.

Тереза не беше на мястото си. Питър прибяга до офиса си, където вратата му беше леко открехната, и влезе в него.

Секретарката му стоеше до високите прозорци, през които се виждаше небе, почерняло от пушек.

Жената го чу, че влиза, и се обърна към него, като в същото време изтри сълзите от очите си.

— О, господи, благодаря на бога — каза тя и с три-четири крачки стигна до Питър, който затвори вратата след себе си. Прегърна го и той я притисна силно към себе си, преди да се отдръпне, за да го погледне. — Помислих си, че си долу. Каза, че ще ходиш там, нали? Във Фери Билдинг?

— Промених си решението. Вместо това отидох в „При Та-дич" и съм добре. Вече разбра ли се какво се е случило?

Тереза отстъпи крачка назад.

— Казват, че е било терористична атака. Поне четирима мъже с ръчни гранати и автомати. Има много убити и ранени. Ела тук, видя ли това? — Секретарката се върна при прозореца и при трите кръгли отвора в дебелото подсилено стъкло.

Питър проследи погледа й и забеляза дупките от куршуми. Колкото и плашещи да бяха те, не успяха да го подготвят за гледката долу, където Фери Билдинг все още беше обвита в черен пушек и ярките езици на оранжев огън.

— Толкова се страхувам — каза Тереза. Обърна се и отново се върна в прегръдките на Питър.

Един от помощниците във фирмата на Рон и Джеф бягаше по коридора и крещеше.

— Има стрелба във Фери Билдинг!

Секунди по-късно Рон влезе в конферентната зала с по-голямата част от служителите на кантората. Телевизорът беше включен и всички гледаха и се опитваха да различат нещо сред пушека и паникьосаната тълпа на „Ембаркадеро".

Рон побърза да извади мобилния си телефон и набра номера на Кейт. Веднага се включи гласовата й поща. Разбира се, сети се той, тъй като днес беше денят, в който отиваха на разходка с Бет, и тя не носеше апарата си. Провери колко е часът. 11:21. Вероятно още не бяха приключили, но дори да бяха, често ходеха да обядват заедно. Въпреки това се обади на домашния им номер и й остави още едно съобщение да му се обади веднага, когато го чуе. За да бъде напълно сигурен — тъй като съпругата му често си оставяше телефона включен в дамската чанта, но не го вдигаше — й написа съобщение: „Моля те, обади се колкото се може по-скоро. Спешно е".

Където и да беше, когато чуеше за Фери Билдинг, щеше да му се обади. Сигурен беше в това.

Минаха двадесет безкрайни минути, в които Кейт не се обаждаше. Постоянно си повтаряше, че няма никаква причина да е била във или около Фери Билдинг. Най-накрая Рон реши да се обади на Бет, където отново остави гласово и текстово съобщение. Опита също и служебния й номер, но полицейските линии бяха заети.

Върна вниманието си отново към телевизора, където новините не бяха добри. Очевидно четиримата нападатели бяха отнели живота си, след като бяха привършили гранатите и мунициите; без тях броят на жертвите наброяваше петдесет и четири, а на ранените сто четиридесет и един. Очакваше се и двете числа да се увеличат.

Телевизионните коментатори приканваха хората да стоят настрана и да дадат възможност на екипите и превозните средства на Бърза помощ да стигнат до мястото и да си свършат работата. Въпреки тази молба, накъдето и да се обърнеше камерата, цареше пълен хаос — тълпите от хора по тротоарите и колите по улиците превръщаха града в непробиваема крепост.

Рон отново се опита да се обади на съпругата си, остави съобщения на двете си деца, че е добре, но ги помоли да му се обадят веднага след училище и да се приберат у дома. Не искаше да ги паникьосва, като ги пита дали са се чували с майка си. Опита се да се убеди, че мълчанието от нейна страна се дължи на натоварения трафик на телефонните линии.

Възможно беше да има друга причина.

Опита се да слезе с асансьора в гаража на сградата, но коридорът беше претъпкан с хора, които напускаха работните си места. Застана на опашката, но след четвъртата група със слизащи се отказа и реши да слезе по стълбите. Навярно навалицата там нямаше да му позволи да стигне по-бързо до гаража, но така поне щеше да се движи.

Качи се в колата и излезе на улицата, но там беше блокиран от неподвижни автомобили, някои от които очевидно бяха изоставени, и от хора, които вървяха между тях. След безкрайно чакане — десет минути? петнадесет? — съумя да се промуши в едно отворено пространство и зави надясно към дома си.