Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Какво има, партньоре? — попита я той.

— Странна работа. Този тип Питър Аш е липсвал най-малко два, може би дори три-четири дни, нали?

— Да.

— Добре, работи на постоянна работа. Шофьорската му книжка твърди, че е местен. Така ли никой не се сети да забележи, коментира или заинтересува от липсата му през последните няколко дни?

Айк сви рамене.

— Може би е трябвало да пътува. Може би често е изчезвал и хората, които го познават, не са се тревожили. Може би никой не е искал да се паникьосва и са изчаквали да минат още няколко дена, преди да съобщят за изчезването му.

— Може би.

— Точно това казах. Даже три пъти. Вероятно мога да измисля още варианти, ако ми дадеш тридесет секунди.

— Сигурна съм, че можеш. Всичките ти предположения са логични, но въпреки това се съмнявам в тях. Междувременно трябва да посетим къщата, в която живее. В която е живял.

— Имах предчувствие, че ще кажеш точно това.

— Четеш ми мислите — отвърна Бет. — Затова сме толкова добър екип.

— Предполагам, че не можем да оставим тази работа на професионалистите. Да им позволим също така да съобщят лошите новини.

— Ние сме професионалистите, Айк.

— Знаех, че ще кажеш и това.

— Хайде — прикани го партньорката му. — Имаме адреса на Аш. Да се размърдаме.

— Сега ли?

— Кога предлагаш?

— О, не знам. Например, след като получим заповед? Бет се намръщи.

— Кой е съдията, който отговаря за заповедите днес? Сомърс?

— Мисля, че да.

— Виж, дори да се е върнал от обяд, което ми се струва малко вероятно, и дори да е трезвен, което е напълно невъзможно, искаме ли да си изгубим целия следобед в съдебната му зала, докато се измори да играе на видеоигрите си и благоволи да ни обърне внимание?

— Май не искаме.

— Правилен отговор. Не искаме. Съдиите се сменят в шест часа. Нека сега отидем на адреса да поразпитаме и да се надяваме, че следващият дежурен няма да ни изгуби времето като Сомърс.

Според шофьорската книжка на Питър Аш настоящият му адрес беше апартамент номер 4 на втория етаж на триетажна сграда с шест жилища на „Гроув" и „Масоник" в сянката на Санфранциския университет. Когато влязоха в квартала, двамата инспектори се усъмниха, че това може да бъде постоянното жилище на един известен и уважаван адвокат, но въпреки това позвъниха на външния звънец и зачакаха на стълбите. Не получиха отговор и тъкмо щяха да се връщат в колата си, когато доста навлечено момиче с раница спря пред тях. То извади връзка с ключове и отстъпи назад, сякаш двамата възрастни със сериозни лица представляваха някаква заплаха за нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита колебливо тя.

Бет я дари с лека усмивка, бръкна в дамската си чанта и извади от нея документите си.

— Може би ще можете. Ние сме полицейски инспектори, търсим Питър Аш от номер четири. Той живее тук, нали?

— Питър? Да. Не е ли на работа по това време? Какво е направил? Загазил ли е?

Без да удостоява въпросите на момичето с отговори, Бет попита:

— Имате ли нещо против да ни кажете вашето име, моля?

— Разбира се, че не. Моника Дейли. — Тя посочи към пощенските кутии. — Живея в номер едно.

— Добре ли познавате господин Аш, Моника?

— Не точно. Имам предвид, че винаги се поздравяваме, но не се събираме заедно или нещо такова.

— Ние?

— Останалите от нас. В цялата сграда живеят студенти. Той е един вид стар и страни от нас, сещате се. Но иначе изглежда доста свестен. Купува на някои от момчетата, ако го помолят.

— Купува? — учуди се Айк.

— Сещате се — отвърна Моника, — бира и разни работи. Алкохол. Не всички тук имат двадесет и една. Но е готин, няма проблем с тези неща.

— Със закона ли имате предвид? — попита Айк. Момичето се засмя.

— Е, поне с този закон.

— От колко време живее тук? — попита Бет.

— Наистина не знам. Откакто се нанесох, сме съседи, но става въпрос само за няколко месеца. Какво е направил? Защо искате да говорите с него?

Оказа се, че Моника Дейли е единствената студентка, която си беше у дома в сградата на „Гроув Стрийт" в средата на деня. Без заповед за обиск нямаше как да претърсят апартамента на жертвата. Поне не днес.

Бет се обади в службата, където я уведомиха, че са намерили предишния адрес на Питър Аш, на който беше живял, преди да се премести на „Гроув Стрийт". Разбира се, трябваше предварително да проверят за стари адреси, преди да тръгнат да разпитват, както и да отидат при съдия Сомърс, за да вземат заповед за обиск, дори това да означаваше да чакат. За съжаление, както при всяко ново убийство, винаги бързаха. Бездруго беше минало достатъчно време от извършването на престъплението, а едно от основните неписани правила в тяхната професия гласеше, че шансовете да намерят нечий убиец се свеждаха до нулата, след като минеха два дни.