Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Движението, дори в грешната посока, понякога водеше до прогрес.

Бившето жилище на Питър Аш се оказа огромна, тъмнокафява, едноетажна къща на „Палома Драйв" в квартал „Сейнт Франсис Ууд". Мъжът беше живял тук седемнадесет години, преди да се премести. Двамата инспектори бяха наясно, че това беше достатъчно ясен знак, че Питър Аш или се беше развел, или беше в процес да се разведе.

Отбиха на широката улица и паркираха точно пред адреса. Към къщата водеше пътека от плочи — от едната й страна имаше увехнали слабоноги и теменуги, а от другата ниска, но обрасла ограда. Голямата морава видимо не беше косена от няколко седмици. Още знаци за разклатен брак.

Преди да стигнат до предната врата, чуха работеща прахосмукачка отвътре. Айк изчака Бет, която се движеше по-бавно, да го настигне. Тя му кимна и той натисна звънеца. Разнесе се плътен гонг и електроуредът затихна. След миг вратата се отвори с около петнадесетина сантиметра, докато веригата не я спря.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Айк пое инициативата и размаха документите си.

— Ние сме инспектори от полицията. Вие ли сте госпожа Аш?

— Не. Вече съм Джил Корбин, но Питър Аш беше мой съпруг. Още е, докато не мине разводът. Той добре ли е? — Въпреки че вратата им пречеше, успяха да видят как жената сложи ръка на сърцето си. — О, боже мой. Казахте „полиция"? Мъртъв ли е? Мъртъв е, нали?

— Опасявам се, че да — отвърна внимателно Айк. — Много съжаляваме.

На Бет, която стоеше зад партньора си, й направи впечатление, че Джил веднага предположи, че съпругът й е мъртъв, а не ранен, нападнат или нещо подобно.

Жената се намираше от другата страна на вратата и издаваше скимтящи звуци — инспекторката си напомни, че подобни моменти бяха най-неприятната част от работата й. След няколко секунди попита:

— Джил… Госпожице Корбин… може ли да влезем за малко? — Надяваше се присъствието им да отвлече вниманието на тъгуващата и да й помогне до преодолее тези първи ужасни мигове по-леко.

Вратата се затвори и веригата изтрака. Отвори се отново, този път изцяло.

Джил беше средна на ръст и на телосложение жена. Черната й коса стигаше до раменете. При нормални обстоятелства щеше да е красива — имаше хубава кожа и правилни черти, но двете й очи и горната част на носа й бяха подути и сини, сякаш някой я беше ступвал доста сериозно през изминалите няколко дни. Тя отстъпи назад от вратата, държеше дясната си ръка до устата в някаква подобна на карикатура проява на скръб.

Безмълвна тъга.

Прахосмукачката стоеше изправена на дюшемето точно под арката, водеща към огромната дневна, която в момента беше добре осветена от студеното следобедно слънце, проникващо през панорамния прозорец.

Бет затвори вратата след себе си.

Джил не промълвяваше нищо, но както вървеше, изведнъж се обърна. Направи няколко крачки в дневната, след което се разположи в един фотьойл. Бет и Айк седнаха на дивана срещу нея.

Джил носеше избелели сини дънки, бели гуменки и кафяв суитчър на Санфранциския университет, чиито ръкави бяха навити до лактите й. Най-накрая успя да насочи вниманието си към инспекторите. Създаваше впечатлението, че премисля нещо в главата си, след което попита Бет:

— Какво се е случило с него? Ще ми кажете ли?

— Все още не сме получили доклада на патолога, но работим по версията, че някой го е убил.

— Какво имате предвид? Да не казвате, че е жертва на убийство?

— Не знаем още — отвърна инспекторката. — Поне не със сигурност. Тялото беше на брега, но е възможно да е бил наранен, преди да се озове във водата.

— Злополука ли е било? О, боже мой, мислите ли, че може да се е самоубил?

— Не е изключено — отвърна Бет. — Защо? Смятате ли, че е имал самоубийствени наклонности?

Джил погледна Айк, след което отново върна вниманието си на инспекторката. Сякаш се чудеше защо тези полицейски служители се намираха в къщата й. Пое си дълбоко въздух, ръцете й бяха сключени на скута й, и издиша. Изражението на лицето й беше напълно празно.

— Джил — прикани я Бет. Жената погледна инспекторката.

— Наистина ли е мъртъв? Значи това е краят. — Вдигна ръце към челото си и ги притисна към него.

— Краят? — не разбра Айк. — Краят на… Джил свали ръце от лицето си.

— Всичко. Всяко едно нещо. На нас. — Жената отново срещна погледа на Бет и овладя гласа си. — Не мога да повярвам. Питър е мъртъв? Ей така. Това ли е?

Инспекторката кимна и отговори:

— Съжалявам.

— Споменахте, че е възможно да се е самоубил — напомни Айк. — Мислите ли, че е бил способен на подобно нещо?