Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Алън изглеждаше в края на тридесетте си години, доста по-стар от сестра си. Беше голям мъж — около метър и деветдесет и пет, че и повече. Ръката му можеше да обхване тази на Бет, когато се ръкува с нея, но макар дланите му да бяха груби, допирът му беше нежен. Думите му обаче, когато разбра, че е от отдел „Убийства", не бяха:

— Съжалявам, но се опасявам, че не разбирам защо сте тук.

— Бях напът да обясня това на сестра ви.

— Споменахте ли й, че когато разговаря с ченгета, трябва да има адвокат?

— Алън! Тя…

Мъжът вдигна ръка, за да прекъсне сестра си.

— Тя е ченге, Лори. Има диктофон. Не е тук, за да си поприказвате като приятелки. Бъди сигурна.

Бет се намеси:

— Лори не е заподозряна в убийството на приятеля си, сър. Разпитвам я като свидетел. Няма за какво да се тревожи.

— Въпреки това искате да й зададете няколко въпроса, нали?

— Да, така е — отвърна раздразнена Бет. Ето защо, напомни си тя, не биваше да се отклонява от протокола. Независимо от добрите й намерения приемът тук въобще не беше топъл. — Все още не съм задала никакви въпроси на сестра ви, освен че я попитах как се справя. Просто искам да потвърдя, че онова, което вече знам, е истина — че е имала връзка с Франк Риналди, която може да е изиграла роля в случилото се. Помислих си, че за нея би било по-добре предвид обстоятелствата да поговорим тук, вместо да я викам в Съдебната палата. Това е всичко.

— Алън, тя не ме разпитва — каза Лори. — Наистина искаше да се увери, че съм добре. Моля те, Бет, остани още няколко минути. Задай си въпросите. Много се радвам, че дойде. Не искам да останеш с впечатлението, че те гоня.

Инспекторката погледна първо брата, а после и сестрата.

— По един или друг начин, Алън, Лори е въвлечена в убийство и самоубийство. Трябва да разберете, че има въпроси, които трябва да бъдат зададени. Наистина дойдох, защото, когато говорихме по телефона тази сутрин, сестра ви ми се стори много разстроена. Предположих, че при тези обстоятелства така ще е по-лесно, отколкото с някоя от другите опции.

— Права си — съгласи се Лори и се обърна към брат си: — Трябва да се извиниш.

Алън продължаваше да не изглежда убеден.

— Съжалявам, но не е често срещано явление полицаите да ти влизат в положението.

— Не се случва всеки ден — отвърна Бет. — Случаят на Лори е истинска трагедия. Помислих си, че може да има нужда от малко подкрепа.

— Извинете ме, че се държах така.

— Няма проблем. Мир? — Инспекторката протегна ръка и Алън я пое.

Отново беше нежен.

От пет години насам литературният клуб на Джил се събираше веднъж месечно в петък вечерта и никой нямаше намерение да променя това. Тъй като Питър не се чувстваше никак добре от вчера — не можеше да яде, не можеше да спи, вероятно заради преработване, тя му предложи да си остане у дома и да му прави компания. Обеща да му приготви едно силно мартини, да му сготви и да отвори бутилка хубаво вино.

— Не. Разкарай се оттук. Забавлявай се. Вероятно съм пипнал някаква лека настинка. Ще си легна в осем.

След като съпругата му излезе, Питър хапна китайско с начумерените близнаци. Тайлър и Ерик, доскоро неговите златни момчета, сега бяха от вражеския лагер. Вече можеше да прогледне през мъглата, в която живееше. Синовете му бяха истински лентяи — макар че Ерик беше по-лош от Тайлър, чиито безкрайни нужди го бяха лишили от голяма част от емоционалния му, а и сексуален живот със съпругата му. Джил имаше време за него единствено когато всичко с момчетата беше наред — доста жалка картинка, но такава, с която се беше примирил отдавна.

В интерес на истината, нещата при тях почти никога не бяха наред.

Безкрайните им финансови разходи щяха да станат още по-големи, когато след няколко месеца започнеха да учат в колеж — щеше да се изръсва с минимум осемдесет хилядарки на година за следващите четири години.

Мамка му. Направо не можеше да повярва. Когато той беше на осемнадесет — на тяхната възраст — се махна от къщата на родителите си и повече не се обърна назад. Плати от своя джоб за учението в колежа, записа се войник, отиде на война, завърши право и всичко това със свои средства.

Подобни неща бяха непозната концепция за незрелите му хлапета.

Ако седнеше да им обясни колко са безпомощни, щеше да предизвика негодуванието им. Нямаше енергията да се занимава с тях. Или пък имаше. Наистина не му пукаше, но тъй като не искаше да си разваля настроението, запази тона си цивилизован: