Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Бет беше наясно, че по процедура се налагаше да се обади и да покани Лори на разпит, който щеше да бъде записан. Двама инспектори и камера. Така се правеше. Но този случай беше толкова чисто убийство-самоубийство, че Бет успя да убеди Айк, че може да разпита Лори сама още тази вечер и да отметнат тази точка от задълженията си.

В интерес на истината, не можеше да предостави основателна причина за желанието си да говори лично с тази жена. Телефонният разговор, който проведе с нея тази сутрин, за да я уведоми за кончината на любимия й, не й излизаше от главата през целия ден и някакво шесто чувство й подсказваше, че може да се почувства добре, ако получи съчувствието на друга жена. Бет беше изгубила съпруга си Дени преди седем години и познаваше болката от загубата.

Разнесе се глас:

— Да?

— Лори Шоу? Инспектор Тъли от полицията. Можете ли да ми отделите няколко минути?

Високоговорителят остана безмълвен, но вратата се отключи и Бет влезе вътре. Когато асансьорът спря на точния етаж, тя прекоси коридора до номер 5 и натисна звънеца.

Лори изглеждаше на двадесет и няколко години, имаше големи сини очи и анорексично тяло. Очевидно беше плакала. Кожата около очите й беше подпухнала и зачервена. Дългата до раменете й коса беше несресана. Краката й бяха боси, носеше избелели дънки и мъжка бяла риза, която й беше голяма.

— Лори? Аз съм инспектор Тъли. Бет. Говорихме по телефона тази сутрин.

Младата жена кимна, лицето й беше празно. Отвори по-широко вратата и отстъпи назад.

Бет влезе в апартамента и я последва по късия коридор — в дясната му страна имаше просторна и красива дневна и кухня. Вратата вляво беше отворена, тя водеше в спалня с легло, което не беше просто неоправено, а истинска бъркотия — одеялата и възглавниците бяха на купчина на пода.

На външната стена на дневната — която представляваше също така задната част на сградата — имаше три огромни прозореца с изглед към ясния късен следобед над „Юниън Стрийт", квартал „Марина" и залива.

Лори просто се спря пред прозорците и погледна през тях. Без да се обръща, каза на Бет:

— Реши да се изнесе тази сутрин. Казах му да остане при мен. Можехме да… можеше да прибере дрехите си по-късно. Или просто да си купи нови. Не вярваше, че може да го нарани, но тя притежаваше оръжие. — Обърна се към инспекторката. — Какво ви говори това? Никой не притежава оръжие, ако няма намерение да го използва в един момент, нали?

— Франк имаше ли пистолет?

— Няма начин. Той не би застрелял никого. Смяташе, че всички, дори и току-що и Лори попита: — Желаете ли да седнете? Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря ви. — Бет отиде до кухненската маса и си дръпна един стол. — Но вие продължавайте. — Младата жена си наля половин водна чаша с водка от бутилката на мивката и я допълни с портокалов сок от хладилника. Обърна се, върна се при инспекторката и дръпна стол за себе си.

— Аз ще пийна — съобщи ненужно Лори и отпи сериозна глътка, преглътна, потрепери и поклати глава. Остави чашата на масата и се разплака. — Как е възможно Франк да го няма? — попита между хлиповете си тя. — Как е възможно това да се случва?

Бет неусетно стана, заобиколи масата и я прегърна. Никога не беше правила подобно нещо през цялата си кариера на полицай. Да, беше съветвала жертвите и техните семейства, но досега не се беше чувствала толкова лично въвлечена. Не знаеше защо е така и не й пукаше. Усети болката на тази жена по време на телефонния им разговор от тази сутрин — не че не смяташе, че част от вината е нейна — и това й беше достатъчно.

Лори също я прегърна. Бет я притисна по-силно до себе си и я остави да си поплаче. Когато приключи, тя каза:

— Благодаря ви. Съжалявам.

— Можеш да ме наричаш Бет. Няма за какво да се извиняваш. Имаш право да плачеш.

— Нямам представа какво ще правя.

— Никой не очаква нещо от теб. Има ли при кого да отидеш за известно време? Или някой, който може да остане тук при теб? Вероятно ще е по-добре, ако не си сама.

Лори кимна.

— Брат ми Алън ще дойде, когато свърши работа. Ще прекара уикенда тук.

— Добре. Идеята е чудесна.

— Не трябва ли да ми задаваш някакви въпроси?

— Трябва, да. — Бет извади диктофона си.

— Как мога да ти помогна? — попита Лори.

Звънецът ги прекъсна.

— Сигурно е Алън. — Младата жена се върна в коридора, за да пусне брат си. Бет чу няколко приглушени думи, поредния хлип и дълбок мъжки глас, който се опита да я успокои. Изправи се, когато влязоха в помещението, и Лори ги представи.