Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Кейт се намръщи.

— На мен ми се струва, приятелко, че всичките доказателства, за които говориш, водят до едно и също заключение. Затова затворихте случая, нали?

— За мен не е затворен, Кейт. Никога няма да бъде и ще ти се наложи да живееш с това.

Перфектното лице на Кейт беше олицетворение на раздразнението.

— Не можеш да ме виниш за всичко това. Не знаех, че така ще се случи.

— Но се случи, нали?

— Значи вината е моя? Всички тези хора са мъртви заради мен, така ли?

Бет не отговори.

— Не мога да приема това — каза Кейт.

— Решението си е твое. Не мога да го променя. Нещата са такива, каквито са.

Кейт погледна хоризонта зад Бет, сякаш се надяваше там да намери някакъв различен отговор.

— Какво трябва да направя сега?

— Не знам, Кейт. Не мога да ти помогна. Трябва сама да решиш. Но ти обещавам, че когато намеря начин да ви спипам двамата с Рон, ще го направя.

Кейт протегна ръка и докосна рамото на Бет. В очите й блестяха сълзи.

— Не съм искала да наранявам никого, Бет. Трябва да ми повярваш.

Инспекторката погледна приятелката си право в очите.

— В интерес на истината — каза тя, — ти вярвам. Но не мисля, че някога ти е минавало през главата, че онова, което стори с Питър, ще има последствия. А трябваше да помислиш малко. — Минаха няколко секунди, вероятно половин минута, след което Бет просто кимна. — Сбогом, Кейт.

Инспекторката се обърна и тръгна към яхтклуба. Мина й мисълта, че ако Кейт носеше оръжие в себе си, сега беше моментът да го използва.

С ръце в джобовете на якето си продължи да върви.

Кейт извика името й — веднъж, но тя не спря, дори не забави ход.

Просто правеше една болезнена крачка след друга.

На около километър от мястото, на което тялото на Питър Аш беше изплувало, над пясъчни дюни, големи колкото футболно игрище, се рееше самотна бяла чайка. Птицата прелетя над Калифорнийски щатски път и кацна на най-високата от дюните, след което подскочи около метър надолу, разпери криле и изкряска на двойката пред нея.

— Я виж тази — каза Бет. — Безсрамница.

— Просто иска храна — отвърна Алън.

Двамата бяха седнали на одеяло, върху което си бяха направили пикник с остатъците от вечерята за Деня на благодарността, която прекараха вчера в апартамента на Лори. Долу в подножието на дюните нямаше вятър. Слънцето печеше точно над тях и ги обгръщаше в нехарактерна за ноември топлина.

Алън хвърли парче от сандвича си с пуйка към молещата птица.

— Днес е щастливият й ден.

— Не само нейният.

Бет се усмихна лъчезарно и задържа усмивката си достатъчно дълго, за да може самата й сила да привлече Алън към нея.

След минута мъжът легна по гръб, а тя на една страна до него. Няколко от копчетата на ризата му някак си се бяха от-копчали и ръката й почиваше върху гърдите му.

— Добре ли си? — попита Алън.

— Просто сълза — отвърна Бет и избърса окото си. — Не бих се тревожила за нея. — Тя се приближи до него и го целуна нежно по бузата, след което въздъхна тежко.

— Тук съм, нали знаеш — каза мъжът. — Можеш да ми кажеш абсолютно всичко.

Бет отново си пое въздух.

— Помниш ли нощта, в която ядохме пица у вас? Помниш ли колко объркана бях?

— Не бих се изразил така.

— Не мисля, че това е достатъчно, за да ме опише. Не мога да ти обясня колко изплашена и отнесена бях, Алън. Изплашена от живота, от терористите, изплашена за Джини и за бъдещето й и за онова, което ми предстои.

— Ако си спомням правилно, беше малко изплашена и от мен.

— Честно казано, бях изплашена от всяка сянка на всяка стена.

Алън я прегърна силно.

— Имала си основание.

— Така е. Не отричам. Просто искам да кажа, че тогава бях премазана. Не можех да се справя с проблемите си. Вчера, докато режех пуйката, огледах присъстващите на масата и там бяхте Джини, Лори и ти и като че ли нещо в мен прещрака… Знам, че ти звучи малко шантаво, но такова беше чувството. Изведнъж всичко лошо беше изчезнало. Ето ни днес тук, ти и аз…

Алън я притисна силно към себе си.

— Всичко е наред, Бет. Можеш да си кажеш каквото имаш на сърце.

— Знам — отвърна тя. — Точно това е толкова невероятно. Вече го сторих.

Когато един автор има щастието да създаде успешна поредица като моята за Дизмъс Харди и неговата вселена, идеята на този автор да напише самостоятелен роман извън тази поредица не е най-топло посрещаната от агента му. Поради тази причина подходих с известно безпокойство, когато предложих на своя — Барни Карпфингър, да напиша подобна книга. Не трябваше да се тревожа. Двамата работим заедно от двадесет години и идеята ми беше посрещната с искрен ентусиазъм и съдействие. Барни е основната причина за кариерата ми и през цялото време, през което писах тази книга, ми вдъхваше кураж. В интерес на истината, никога нямаше да бъде написана без неговия принос и подкрепа. Благодаря ти, сър. Ти си най-добрият.