Джон Лескроарт: Фатална изневяра

— Бина, моля те. Държиш се истерично.

— Разбира се! Най-накрая разбирам какво се е случило, Рон. Трябва да кажа на полицията за това. Въобще разговаряха ли с теб? Нима не са се сетили? Защото на мен ми е пределно ясно как си го сторил, убиец такъв. Мръсен, жесток убиец!

След като Бина затвори, Рон остана като попарен на бюрото си за около пет минути, през които осъзна, че вероятно и пет минути бавене беше прекалено дълго. Въпреки успеха, който беше постигнал в заблуждаването на властите, знаеше, че ако съпругата на Джеф се обадеше в полицията, нещата много бързо щяха да загрубеят.

Лесно беше да се допуснат грешки, факт. Веднъж инспекторите започнеха ли да търсят на правилните места, тези грешки щяха да излязат на светло.

Не можеше да позволи това да се случи.

Рон познаваше добре Бина и беше наясно, че емоционалният срив, който беше усетил, съвсем не беше характерен за нея. Вероятно щеше да изчака, докато не се вземе в ръце, и чак тогава щеше да прави каквито и да било телефонни обаждания. Реално погледнато, в този момент — петък вечер — едва ли щеше да се свърже с някой истински човек, ако звъннеше на ченгетата. Навярно разполагаше с достатъчно време.

Но не с много.

Взе телефона, набра номера и за щастие, тя вдигна на третото позвъняване.

— Бина, Рон се обажда. Моля те, искам да ме изслушаш.

— Не. Няма да говоря с теб. Въпреки това не затвори.

— Не съм извършил нищо — обясни Рон. — Кълна се в честта на майка си, никога не бих посегнал на Джеф. Обичах го. Мисля, че знаеш това. Той беше мой брат и приятел. Никога не бих го наранил. Сещам се обаче за човек, който няма такива проблеми.

— Как се е добрал до твоя пистолет?

— Не е бил моят пистолет, Бина. Нямам представа откъде се е взело оръжието, което са използвали.

— Казваш, че…

— Виж, казвам, че нямам представа дали Джеф те е държал в течение с проблемите, които имахме на работа, с „Текей". Много е напрегнато тук, истинска лудница е. Но сега, като ме накара да се замисля, може би си права. Възможно е Джеф да не се е самоубил. Нямам представа на какво са способни тези хора от „Текей", още по-малко какво са сторили, но те уверявам, че нямат никакви задръжки да си изцапат ръцете, за да получат онова, което искат. Джеф ми каза, че се тревожи, но…

— За тези клиенти ли?

— Те са престъпници, Бина. Плащат големи пари, затова ги държим, но са опасни хора. Важното е, че знам, че аз нямам нищо общо с Джеф. Абсолютно нищо. Затова те моля да ми позволиш да ти обясня всичко, което се случва тук и което продължава да се случва. Тогава можем да се обадим в полицията. Можем да ги накараме да отворят отново случая. Вероятно ще успеем да наредим целия пъзел около тази трагедия.

— Не знам, Рон. Просто не знам.

— Аз да, Бина. Трябва да ми се довериш. Познаваме се от двадесет и пет години. Не те лъжа. Започвам да осъзнавам, че е възможно да са замесени много повече хора, отколкото си мислим. Когато поговорим, ще се увериш в думите ми. Мога да дойда до вас след двадесет минути. По-рано каза, че си сама. Удобно ли е да намина?

— Изплашена съм, Рон. Не знам какво да правя.

— Не те виня. Аз също съм изплашен. Трябва да разберем какво се случва, Бина. Моля те, трябва да ми се довериш.

— След двадесет минути?

— Дори по-малко. Ще летя, ако се наложи.

— Добре. Ще се видим след малко тогава.

Рон стискаше толкова силно слушалката, че ръката му беше побеляла. Внимателно я върна на мястото й и отпусна и стисна отново юмрука си. Часовникът тиктакаше, нямаше никакво време за губене. Щеше да дооформи плана си по път.

Извади си ключовете и отключи долното ляво чекмедже на бюрото си, извади от него своята „Берета 951" — на практика същия пистолет като двата, които беше донесъл от Ирак. Провери магазина, сложи го, издърпа затвора и остави оръжието пред себе си. Отново бръкна в чекмеджето и извади от него резервната кутия с патрони и резервния магазин. Трябваше да ги изхвърли някъде по път.

Затвори и заключи чекмеджето, стана, прибра резервните неща в джоба си, а пистолета затъкна в колана си. Взе палтото си от гърба на стола, облече го и тръгна към вратата.

Айк и Бет бяха на мнение, че Бина изнесе брилянтно представление. Разбира се, то я беше сринало емоционално. След двата телефонни разговора с Рон тя се беше пречупила и не спираше да плаче. Бяха я оставили да си почива на огромния фотьойл от червена кожа до бюрото на Джеф в офиса му, докато двамата инспектори стояха в притъмнялата дневна.