Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Идваш ли?

Астър сгъна листа и го прибра в джоба на панталона си. Настигна Алекс.

— Да вървим.

Двамата слязоха по стълбите. Спряха се, за да си кажат довиждане на предната веранда.

— От тук — занарежда жената — отиваш да ти превържат ръката, после ще посетиш Джанет Маквей и ще й разкриеш абсолютно всичко.

— Ще й кажеш ли, че си ме намерила тук?

— Смятам да й кажа, че си ми се обадил, когато си осъзнал, че си затънал в лайната, и че си сметнал, че това е работа за федералните власти.

— Аз съм цивилен. Аз казвам „ченгетата".

— Казвай каквото си искаш. Просто си занеси задника до там. Поискай защита. Съли малко е надминал срока си на годност.

— Имам му доверие.

— Аз също, но човекът, който искаше да те убие, мина през него на влизане и на излизане. — Алекс прокара пръсти по ревера на сакото си. — Измъкна им се два пъти, Боби. Няма да има трети.

Астър се наведе, за да я целуне, но тя го усети от километри и наведе глава.

— Казах „може би".

Магнус Лий стоеше на балкона на офиса си с ръце на хълбоците като някакъв фелдмаршал победител и се възхищаваше на Айфеловата кула. Оригиналната структура беше построена преди повече от век, но това не й пречеше все още да е актуална, а инженерният й замисъл да продължава да изумява. Тя беше истински шедьовър.

Лий погледна надолу към Марсово поле, огромния парк, който водеше от Дома на инвалидите до Айфеловата кула. Апартаментите бяха построени в стил „Осман", който можеше да се забележи през четири квартала от двете страни. Детайлите бяха прецизни, дори покривите на мансардите бяха покрити със синя патина, жалузите се затваряха, а на всеки балкон имаше лети метални парапети. Вътре апартаментите бяха с дървени подове, кухни „Погенпол" и асансьори „Соничи", които се отваряха направо във фоайето.

Магнус Лий знаеше всичко това, защото той беше построил тези апартаменти и Айфеловата кула. Като повечето правителствени служители и той имаше втора кариера, в която се беше посветил на правенето на колкото се може повече пари. Заплатата му в „Чайна Инвестмънт Корпорейшън" се равняваше на 5000 долара на година. Доходите му от компанията за недвижими имоти бяха около 5 милиона долара. Или поне доскоро бяха толкова.

Не внезапният спад в приходите му го притесняваше обаче. Притесняваше го нещо друго. Магнус Лий не беше използвал собствени пари, за да финансира строителните си проекти. Ако беше използвал такива, нямаше да се намира в подобна ситуация. Беше използвал парите, които му бяха поверени.

Лий беше осъществил и други подобни проекти. Такива, които носеха имена като Сен Марк, Белгравия и дори Сен Тропе. Също като Париж те наподобяваха архитектурата на съименниците си. Напоследък пазарът на еднофамилни домове и апартаменти не беше добър. В интерес на истината беше пълна трагедия.

Лий се върна на бюрото си и се строполи в стола. Обмисляше съдбата си.

Чу някаква врява навън. Гръмкият глас на госпожица Мей сипеше молби. Вратата на офиса му се отвори и един немощен старец влезе вътре. Той не носеше западен бизнес костюм, а традиционни копринени панталони, сако с висока яка и меки обувки. Посетителят беше плешив и прегърбен, а кожата му приличаше на оризова хартия.

— Старейшина Чен — каза Лий и се изстреля на крака. — Както винаги за мен е огромно удоволствие.

— Не ставай заради един старец.

— Влизайте. Влизайте. Присъствието ви внася светлина в деня ми.

Старейшина Чен, чието пълно име беше Чен Ка-Тин и за чиято възраст Магнус можеше само да гадае, спря близо до него.

— Нуждае ли се денят ти от такава? — попита строго старецът. Преди Лий да успее да му отговори, лицето на посетителя разцъфна в добродушна усмивка. — Забавно е един безполезен дъртак да се шегува с такъв известен финансов гений.

Магнус също се усмихна.

— Прекалено сте мил. Определено не съм гений.

— Да, да — каза старейшина Чен и го потупа по ръката. — Защо иначе мъдрите мъже в Пекин ще ти позволяват да инвестираш парите на страната? Постъпихме умно, като те избрахме за Голяма планина и ти дадохме средствата на обществото.

Издигането на Магнус Лий във финансите можеше да се равнява единствено с изкачването му в Пурпурния дракон, най-известната триада в Пекин. Триадите представляваха тайни общества, сформирани през изминалото столетие, за да подкрепят и пазят общностите от тиранията и несправедливостите на правителството. Осигуряваха финансиране на местните бизнесмени, уверяваха се, че полицията или дребни правителствени служители няма да се месят в дейностите им, и се занимаваха с други, не толкова чисти дела като проституция, контрабанда на наркотици и изнудване. В края на краищата една триада беше бизнес начинание и като такова трябваше да извлича печалба.