Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър кимна. Досега беше напълно честен… в известна степен. Не виждаше причина тя или някой друг да узнава за Майк Грило.

— Разбирам.

Алекс го стрелна със своя „наистина ли" поглед и той кимна смирено. Жената се отпусна.

— Наистина ли падна в асансьорната си шахта? Астър кимна отново.

— Хванах се за кабела. Когато кабината тръгна нагоре, скочих на покрива й и успях да отворя аварийния люк.

— А ако не беше успял? Или ако този нож беше пропуснал ръката ти и те беше намушкал в гърдите? Дъщеря ти щеше да изгуби баща си без основателна причина.

— Напът съм да разбера кой уби татко, Гелман и Хюз. Те са искали да отидат при президента поради някаква причина, Алекс. Открили са нещо. Някакъв заговор. Информация за предстояща атака. Който и да стои зад това, той е успял да поеме контрола над колата им, точно както тези хора успяха да хакнат асансьора ми. Чуват всичко. Те слушат. — Астър се спря, осъзна, че изрича същото предупреждение, което получи от Пенелъпи Еванс.

— Кои са „те"? Каква атака? Къде? Кога?

— Не знам.

— Той определено е по-близо от колегите ти — чу се механизиран глас.

Алекс се завъртя на дивана и огледа офиса.

— Кой каза това?

— Аз — разнесе се гласът от компютъра. — Мисля, че господин Астър заслужава похвала. В крайна сметка той ме откри преди прехваленото Федерално бюро на некомпетентните.

— Той открадна доказателства, които щяха да ни отведат до същото място.

— Госпожице Форца, колегите ви бяха тук вчера. Алекс стана и тръгна към компютъра.

— Кой си ти и откъде знаеш името ми?

— Той се е обадил на татко в самото начало — обясни Боби и се приближи до нея. — Той го е предупредил.

— За какво?

— Все още не ми е казал. — Астър се обърна към монитора. — Ако не искаш да кажеш на мен, кажи на нея. Тя може да се грижи за себе си. Можеш да си сигурен в това.

— Взаимоотношенията ми с правителството приключиха преди няколко години. Не по най-добрия начин, опасявам се. Достатъчно направих за тях, а накрая ме сритаха в тестисите и ме изгониха.

— Каквото и да се е случило в миналото, мога да ти обещая пълното съдействие на Бюрото по случая — обясни Алекс.

— Не искам пълното съдействие на Бюрото — отвърна неидентифицираният глас. — Иначе щях сам да се свържа с него. Не, то не е безопасно.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е безопасно? — учуди се жената.

— Беше компрометирано.

— От къртица? Това ли беше информацията, която Едуард Астър се е опитвал да даде на президента?

— Поне не от шпионин, ако това имаш предвид. Но така или иначе беше компрометирано. Не слушаш ли съпруга си, когато ти казва, че някой е подслушвал баща му и Пенелъпи Еванс?

— Казваш, че подслушват и ФБР?

— Защо не?

Алесандра се обърна към Астър.

— Кажи ми кой кого слуша? Откъде си сигурен, че този не е задникът, който причини всичките проблеми?

— Алекс, моля те. Успокой се. — Боби се обърна отново към монитора. — Ти знаеш защо баща ми, Гелман и Хюз са искали да се видят с президента. Какво те спира да ни кажеш?

— Нищо не ме спира. В интерес на истината реших да поема нещата в собствените си ръце. Разбирате ли, в крайна сметка осъзнах, че единственият начин да получа някакво уважение, е да докажа на правителството, че съм прав.

— Значи ще ни помогнеш — каза Астър.

— Точно обратното. Няма да правя нищо.

— Защо въобще ни пука какво говори? — учуди се Алекс.

— Мислех, че е очевидно.

— Кое? Че си хакер — някакъв смотаняк, който има зъб на правителството? Нареди се на опашката.

— Защото аз съм този, когото търсите. Аз съм… Екранът беше нападнат от бял шум. Думите на Cassandra99 бяха неясни и неразбираеми.

— Какво каза? — попита Алекс.

Мониторът се изчисти. Звукът стана изключително ясен.

— Аз съм Палантир.

Няколко минути никой не проговори. Прекалено много неща се бяха случили. Всеки се нуждаеше от време, за да ги обмисли. Алекс отиде до банята и се върна с топли кърпи, с които да увие раната на Боби. Каза му, че трябва да отиде в болница, а той й отвърна, че засега се чувства прекрасно. Тя го изгледа остро и той й обеща, че ще отиде веднага.

Астър беше обзет от нуждата да прави нещо — каквото и да е, — затова стана и започна да рови в документите на бюрото на баща си. Търсеше нещо подобно на онова, което беше открил в дома на Пенелъпи Еванс. Имаше писма от различни фирми, покани за галавечери, бележки от Борсата. Всички тези неща бяха характерни за ежедневието на Едуард Астър, както публичните, така и личните. Ако баща му се тревожеше от нежеланото внимание, което разследването му можеше да предизвика, имаше смисъл да го провежда от дома на Пенелъпи Еванс. Тя беше неговото прикритие.