Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не вземай нищо — предупреди го Алекс.

— Само гледам — отговори Астър. — Освен това къщата е моя.

— Къщата е на баща ти. Нямаш никакво законно право да си тук. Технически погледнато, си нарушител.

Боби спря и я погледна.

— Е, и? — попита я той. — Искаш ли да ми кажеш ти какво правиш тук?

— Трябва ми самолетът. 04. За работа. Не мислех, че ще се съгласиш по телефона.

— Вие си имате самолети.

— Официално трябва да съм два дни в отпуск. Да преживявам Малой и останалите.

— Но не можеш?

Алекс поклати глава. Почти се усмихна.

— Разбира се, че не.

— По какво работиш?

— Свързано е с престрелката на „Уиндърмиър Стрийт" вчера. Нещо лошо е напът да се случи. Не мога просто да си стоя у дома.

— Какво имаш предвид с „нещо лошо"? — Въпросът не беше предизвикан от обикновено любопитство. Типът лоши неща, с които Алекс се занимаваше, можеха да повлияят на пазара, а от тук и на фондовете му. Фактът, че искаше самолета, въобще не му помагаше да се успокои.

— Нямам право да ти кажа.

— Можеш ли да ми кажеш поне къде отиваш?

— Лондон.

— Това са двадесет бона — пилот и гориво в двете посоки. Ако побързаш, можеш да си събереш багажа и да хванеш пътническия полет от „Джей Еф Кей".

— Нямам много време. Не мога да поема риска да го изтърва. — Алекс махна косата от челото си. — Двадесет бона не е голяма цена за предотвратяването на атака, която може да отнеме много животи.

— Сега вече ме плашиш.

— Това е целта.

— Все още не си ми отговорила.

— Не трябва да го правя. Моля те за услуга. Просто ми кажи „да" или „не" и да прекратяваме пазаренето.

— Сериозна ли си? Атака… къде?

Алекс прокара пръст по зъбите си, почука ги и поклати глава.

— Понякога си мисля, че си сбъркал професията си. Можеха да те използват в Гитмо [57] Прозвище на затвора „Гуантанамо" — лагер за извънсъдебно задържане със сграда за разпити на САЩ, разположен в залива Гуантанамо в Югоизточна Куба. — Б. пр. . Можеш да убедиш дори президента да ти даде ядрените кодове. Къде ще е атаката ли? Тук. В Ню Йорк. Или някъде наблизо. Поне това е моето предположение.

— Скоро? Алесандра кимна.

— Замисляла ли си се, че може да има нещо общо с баща ми? Този тип — Палантир — също спомена нещо за атака. Каза, че са отчаяни, които и да са тези те.

— Тук нещата не са финансови. Говорим за истинска, реална атака.

— Нещо е поело управлението над колата на баща ми и я е накарало да изглежда като заплаха за Белия дом. Ако това не е реално, не знам кое е.

— Не можеш да си сигурен.

— Мога. Същите хора прецакаха асансьора ми.

— Не съм склонна да направя подобна връзка. Асансьорът ти може да се е развалил сам. Една жена беше убита миналата година в центъра на града, когато един асансьор се повреди.

— Не е съвпадение.

— Боби, хората, които търся, не са отчаяни. Те са добре организирани, финансирани и въоръжени. Не съм видяла нищо, което да предполага, че двата инцидента са свързани.

— За какво говорим тогава, за нов 11 септември? За ядрена атака? Не знам срещу какво сте изправени всеки ден.

— Мисля си за Бомбай.

— Това не е добре. — Астър знаеше всичко за нападението. Алекс го беше нарекла „ стреляй и бягай " и участваше в един от екипите, изпратени там, за да работят с индийската полиция при анализирането на събитието с цел да подобрят работата им. Също така знаеше, че бившата му съпруга беше част от специален екип, който да обучава нюйоркската полиция как да се справя с подобни случаи, ако възникнеха в Манхатън. — Щом това нещо ще се случва в Ню Йорк, защо изгаряш от желание да хванеш самолета за Лондон?

— Господи, Боби, спри да ме разпитваш. Трябва да отида там. Това е всичко, което трябва да знаеш. Кажи ми „да" или „не".

Астър седна на ръба на бюрото.

— Вчера, когато Съли ми каза за престрелката в Лонг Айлънд, за секунда не знаех кой е бил убит. Помислих си за теб… за нас.

— Няма никакво нас, Боби.

— Решението беше твое, не мое.

— Това са пълни глупости и го знаеш — Алекс подпали още преди да се усети. — Нещата не вървяха от години. Не се дръж сякаш вината е била изцяло моя.

— Спря да ми говориш. Спря да искаш да си край мен. Спря да… е, спря всичко.

— Да, така беше, Боби. Знаеш ли защо? Защото ти беше пиян всеки път, когато се доближавах до теб. Не беше особено романтичен. Кога за последно се опита да направиш усилие?

— От затвора ми в гостната ли? Да стигна до спалнята беше по-трудно, отколкото да нахлуя в „Алкатраз".