Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не спя с пияници — отвърна Алекс.

Думата се стовари върху Астър като чук. Преди никога не го беше наричала така. Той стана и отиде до другия край на стаята.

— Никога не съм бил пияница.

— Може и да не си. Но беше също толкова лош.

— Така е — призна си мъжът. — И съжалявам за това. Алекс срещна погледа му. Този път не го предизвикваше.

Изражението й беше поомекнало.

— Наистина?

— Чудя се, дали ако бяха направил някои неща по различен начин…

— Не беше само пиенето. Също и работата ти. Никога нямаше край. Първото нещо, с което се заемаше, когато станеше от сън, и последното нещо, което правеше, преди да си легнеш, беше да провериш пазара. През последните две години спеше с телефона под възглавницата, за да можеш да провериш позициите си, ако се събудиш. Това не е работа, Боби. Това е пристрастяване.

— Винаги ли си била толкова жестока?

— Винаги ли си бил толкова сантиментален? Астър сви рамене.

— Предполагам, че ставаш такъв, когато си се измъкнал на косъм от смъртта. Знам, че съм готов да опитаме още веднъж.

— Това няма да се случи.

— Срещаш ли се с някого?

— Не. — Алекс поклати глава, беше гневна, че се е оставила да бъде въвлечена в подобен разговор. — Не е твоя работа. Спираме с темата.

Боби се приближи до нея. Трудно му беше да не я докосне.

— Имахме нещо хубаво.

— Сега не е нито времето, нито мястото.

— Няма да имам друга възможност. Не и ако отидеш в Лондон. — Видя как очите й просветнаха, когато осъзна, че ще получи самолета. — Просто си помисли.

Алекс наклони глава.

— Това ли е всичко, което успя да измислиш?

— Бях подготвил още, но не искам да ме мислиш за прекалено сантиментален. — Пое си дълбоко въздух и когато я погледна отново, видя същото своенравно, красиво момиче, което срещна преди толкова много години. — Аз съм все още мъжът, за когото се омъжи.

— Харесвах този мъж.

— По-късно — каза Астър. — Когато всичко това приключи. Алекс не отговори. Не и веднага. Задържа погледа му по-дълго, отколкото му се искаше, пронизваше го със своите очи на инквизитор.

— Може би — отвърна най-накрая тя.

Това беше най-доброто, което някога щеше да получи, днес или който и да е друг ден. Имаше шанс. Този шанс беше всичко, от което имаше нужда.

Погледна бившата си съпруга, погледът й беше сериозен, челюстта стисната, тялото й беше в бойна готовност. Отдаденост-та й на работата беше онова, което харесваше най-много у нея и което най-много го влудяваше. В неговия свят на господари на вселената, на големи развейпишковци и лондонски китове никой от конкурентите му нямаше и наполовина колкото нейните топки. Не можеше да си представи през какво беше преминала през последните два дни, след като изгуби трима от колегите си в онази престрелка — единият от които й беше близък приятел, — още повече че можеше да бъде застреляна от упор. Въпреки всичко ето я тук, беше шофирала до Ойстър Бей, без да си е починала, без да се отказва, дори беше някак си заредена.

— Сигурен ли си за самолета? — попита го Алесандра.

— Ще се обадя веднага и ще уредя нещата.

Бившата му съпруга се усмихна колебливо. Нежно дръпна ръката му и разгледа раната.

— Дълбока е. Спешното. Пронто.

— Пука ти — контрира я саркастично Астър.

— Трябва да ти сложа белезници и да те отведа в центъра. Така ще ти покажа колко много ми пука. Хайде. Да се махаме. Не искам някой от хората ми да се появи и да те намери тук.

— И теб?

— Да, Боби, и мен.

— Кога ще се върнеш?

— Надявам се да е еднодневно пътуване.

— Радвам се, че дойде да ме питаш за самолета.

— Мисля, че и двамата извлякохме ползи. — Алекс излезе от офиса и застана пред вратата, за да го изчака. — Между другото какво става с телефона ти? Не можах да се свържа с теб.

— Мисля, че каза, че си дошла дотук, защото си смятала, че ще ти откажа по телефона.

— Излъгах.

— Хакнаха го. Ще си купя нов, когато отида в града. Ще ти се обадя от новия номер.

— Направи го. Искам да имам връзка с теб. Алекс тръгна по коридора.

Астър погледна за последно към бюрото. Едва тогава забеляза нещо червено под кожената подложка. Бързо извади листа. Представляваше маршрут, свален от „Мапкуест". Адресът беше в Рестън, Вирджиния. Нещо в главата му прещрака. Наскоро чете нещо за Рестън. Погледна горната част на листа и установи, че маршрутът е бил разпечатан в събота сутринта. Погледна го от по-близо и сърцето му прескочи. „Бритиум Текнолъджис".

Това беше компанията, която се споменаваше в статията, която Пенелъпи Еванс беше чела преди смъртта си.