Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Убиха баща ти, защото знаеше. Смея да кажа същото за Пенелъпи Еванс. Казах й да избяга. Не съм отговорен и за нейната смърт.

— Преди да бъде убита, е опаковала куфара си. Просто ме е чакала, за да поговорим.

— Казах й да не се занимава с това. Казвам същото и на теб. Прекалено голяма лъжица е за твоята уста. Прави, каквото ти казвам. Напусни къщата и забрави всичко, което баща ти ти е казал.

— Не мога да го направя.

— Няма да съм отговорен и за теб.

— Аз съм голямо момче — отвърна Астър. — Мога да се грижа за себе си. Кажи ми защо Пенелъпи Еванс се е интересувала от „Силикон Солюшънс" и „Бритиум". — Изброи имената и на другите компании, чиито доклади намери в дома на Еванс.

— Прекалено е късно, господин Астър. Никой няма да те послуша така или иначе.

— Но ти знаеш?

— Такава ми е работата.

— Кой уби баща ми? Какво планират?

В този момент Боби видя отражението в монитора. Един мъж се намираше на по-малко от метър от него.

— Върви си у дома, господин Астър — посъветва го гласът от компютъра. — Постъпи смело, като отиде да поговориш с госпожица Еванс, и още по-смело като дойде в къщата на баща си след опита за убийство срещу теб. Ако искаш да живееш, напусни сега, върни се на работа и забрави за всичко.

Мъжът в монитора се приближи още повече. Това беше той, осъзна Астър. Това беше фантомът, който беше убил Пенелъпи Еванс. Насили се да не поглежда през рамо. Ако го стореше, щеше да умре.

— Не можеш просто да позволиш да се случи — каза той. — Аз съм му син. Заслужавам да знам.

— О, съвсем скоро ще разбереш. Всички ще разберем.

— Но…

Една врата се тръшна в къщата. Чуха се стъпки по стълбите, които заехтяха във фоайето.

— Боби! — провикна се женски глас. — Там ли си? Аз съм.

Астър се завъртя в стола и вдигна ръка, за да се предпази.

— Алекс — провикна се, — бягай!

От предмишницата към рамото му се разнесе остра болка. Очите му се заковаха върху мъжа, който стоеше на около метър от него. Той беше слаб и заплашителен, тъмният му перчем беше паднал върху очи във формата на бадеми и оцветени в синьо като яйцата на червеношийка. Носеше черни панталони и тениска в телесен цвят, ръцете му бяха жилави и мускулести. Сините очи не гледаха Астър, а ножа, който се подаваше от предмишницата му.

— Боби!

Мъжът хвърли поглед през рамо. Астър игнорира ножа за момента и се хвърли към пистолета. Нещо го удари в слънчевия сплит. Ударът беше толкова бърз, че дори не го видя. Удар на фантом. Пистолетът падна на пода. Не можеше да диша. Не можеше да се движи.

Фантомът се приближи към него, ръцете и дланите му бяха заели класическата поза при бойните изкуства.

Навън се чуха стъпки.

Астър се приготви за края си.

И тогава мъжът изчезна, избяга от стаята със скорост, която Боби никога преди това не беше виждал, нито пък беше смятал, че е възможна.

— Замръзни! — провикна се Алекс. Стрелба. Един изстрел. Втори.

Астър продължаваше да не може да се движи. Чувстваше се като погребан, ослушваше се.

— Спри! — изкрещя Алекс. — ФБР! Още един изстрел.

Алекс, искаше му се да се провикне. Внимавай.

Монахът-воин тръгна да бяга по коридора. Чуваше, че жената приближава. Нямаше нужда да почувства енергията й, за да знае, че е силна и опасна. Гласът й му подсказваше всички тези неща, че и повече. Зави зад ъгъла и ето я и нея, на три метра разстояние, бягаше към него с пистолет в ръка.

— Замръзни! — провикна се тя.

Монахът побягна право напред. Към парапета. Към фоайето долу. Чу стрелба, усети нещо да пронизва тялото му и да го завърта леко. Въпреки това продължи да бяга. Скочи, сякаш пред него имаше препятствие. Кракът му стъпи на парапета и след това скочи в празнотата, главата му се отърка в кристалните призми на полилея. Нямаше съмнение, че ще стигне до стълбите. Съсредоточи се върху балюстрадата. Стигна до нея, но гърдите му се удариха в парапета. Едно ребро изпука, но монахът успя да се задържи. Пое си дъх, за да намери центъра си, прехвърли се от другата страна на балюстрадата и забърза по стълбите, вземаше по три наведнъж.

Възрастният мъж връхлетя в къщата, опитваше се да извади оръжието си от сакото. Монахът го събори с един удар на предмишницата си в гърдите и онзи падна по гръб. Воинът не се забави. Очите му бяха фокусирани напред, тръгна по пътеката през овощната градина и надолу по хълма. Усети разкъсване от едната си страна, мускулите му се съпротивляваха. Беше прострелян. Неудобството беше значително, но беше преживявал много по-лошо.