Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър погледна първо Даниъл, а после и Септимъс.

— Не ме попитахте нищо.

— Въпросите ще дойдат — обеща Ревънтлоу. — Даниъл трябва първо да те обработи. Когато приключи, ще ме молиш да ми кажеш всичко, което знаеш.

Информацията започна да пристига, когато Алекс се намираше на средата на Атлантика. На първо място бяха резултатите, получени от свалената вътрешна памет и от СИМ картата на телефона на Джеймс Солт. Тя представляваше тресавище от телефонни номера, списък на всички входящи или изходящи разговори, които бяха около шест хиляди на брой. Телефонът осигуряваше също така достъп до имейлите на Солт от последните две години. В много от тях имаше адреси, които даваха на Бюрото и МИ-5 множество улики. Нямаха такъв успех обаче със съобщенията, тъй като телефонът ги изтриваше и трябваше да се свържат с мобилния оператор, за да ги получат.

Алекс прекара полета свита в кокпита, докато слушаше Бари Минц да й предава цялата тази информация. Интересуваха я две неща: къде се криеха лошите момчета и каква беше целта им или целите им. Бог да им е на помощ. Докато гадаеше какви са плановете им, жената си спомни думите на Жан Еро за Ламбер и приятелчетата му наемници. Те не бяха терористи. Те бяха професионални войници, които се бореха за оцеляването си, което означаваше, че имаха предначертана стратегия за изход.

— Засякоха ли телефона? — попита тя.

— Все още чакаме южноафриканците.

— Какъв срок са ни дали?

— Всеки момент.

— Каза ми това и преди един час. — Алекс беше повече от раздразнена. Хваната в капан в самолета, нямаше какво друго да прави, освен да следи напредъка на останалите. — А Боби?

— Не можем да го открием никъде. Не отговаря нито на мобилния, нито на домашния. Нито пък шофьорът му.

— Опитахте ли в офиса?

— Затворен е.

— Обади се на Марв Шанк. Той е най-добрият му приятел. Той ще знае къде е.

— Непременно — обеща Минц. — Има още нещо. Джан му изпрати съобщение и му нареди да се появи на „Федерал Плаза" 26 в пет часа. Не дойде.

Алекс се разтревожи. Боби беше способен да пренебрегне нареждането й да си закара задника на „Федерал Плаза". Не би посмял обаче да не се подчини на Джанет Маквей. Ако срещата му го беше забавила, щеше да се обади да й обясни причината. Потупа капитана по рамото.

— Кога се очаква да кацнем?

— След два часа, но имаме проблем. От Хъдсън Вали към града се е насочила гръмотевична буря.

— Колко зле е положението?

— Зле е. Движи се към Западна Пенсилвания. В прогнозата се казва, че дъждът ще е много силен. Бурята може да затвори всяко летище в околността до сутринта.

Алекс присви очи, за да разчете приборите за летене.

— Останало ли ти е гориво в птичето?

— Движим се с 500 възела, и то при насрещен вятър.

— Чарджърът ми се движи по-бързо.

— Мога да осигуря допълнителни петдесет възела. Ако вдигна още малко, ще се приземим на изпарения.

— Настъпи го.

— Не съм тук — каза Джеб Уошбърн.

— Определено не си — съгласи се Майк Грило.

— Официално се намирам доста далеч от това място.

— В друг град?

— Град ли? Трябва да съм в друга държава . Работя за Централното разузнавателно управление. Ако някой разбере, че ти помагам, съм свършен.

— Можеш да дойдеш да работиш за мен.

— Бог да е на помощ на двама ни тогава.

Мъжете се намираха в колата на Уошбърн, която беше паркирана на ъгъла на „Четиридесет и четвърта" и „Единадесета", точно срещу „Рейс Пица". Служителят на ЦРУ беше заменил сакото и панталоните с дънки и боулинг риза, която чудесно скриваше 45-милиметровия му, но нямаше как да накара шкембето му да изчезне. Грило се беше облякъл в по-удобни дрехи — изгладени панталони, тъмносиня поло риза и мокасини. Вместо цигара от ъгълчето на устата му висеше пура. Винаги пушеше кубинки по време на операция.

Погледна към улицата и по-специално към триетажната тухлена сграда малко по-надолу от местоположението им. В този квартал къщите и жилищните постройки бяха плътно едни до други. Номер 3415 беше доста по-порутена от съседните, бетонни стълби водеха до стъклена входна врата. Сред тридесетината мъже, жени и деца, които наричаха тази сграда свой дом, живееше мъж на име Пол Лорънс Тиърнан. Грило предпочиташе да го нарича Палантир.

— Готов ли си да се разкършим?

Уошбърн поклати глава.

— Не мога да повярвам, че правя това за теб.

— Защото съм от добрите, нали помниш?

— По-добре не забравяй да купиш онези обувки.