Кристофър Райх - Игра на милиарди

Треската потъна още по-навътре.

Не издаде никакъв звук. Не изскимтя дори. Когато болката го погълна, изгуби способността си да се страхува. Превърна се в нова реалност, такава, която можеше да изтърпи.

— Как да открием Грило?

Всяка минута, с която ги забавяше, беше минута, с която Майк Грило напредваше. Той щеше да открие Палантир и когато го стореше, щеше да го накара да говори. Грило не се нуждаеше от заострена бамбукова треска.

— Имах телефонния му номер на другия си телефон — отвърна Астър. — Винаги му се обаждам. Не знам къде живее.

— Къде е Грило?

— Казах ви, той не е замесен в това. Губите си времето. Боби затвори очи и се приготви за предстоящата агония.

Но този път бамбуковата треска не дойде.

След малко се огледа и видя, че Ревънтлоу разглежда някакъв телефон. Неговия телефон.

— Ха! — възкликна изненадан той. — Името му е Пол Лорънс Тиърнан. Палантир. Умно. — Вдигна поглед. — Изглежда господин Грило е свършил нашата работа. Пише, че е намерил Палантир и е взел доклада, който този човек е приготвил за баща ти. Иска да знае къде можете да се срещнете, за да ти го предаде. — Септимъс обмисли въпроса. — Мисля, че трябва да остане там, където е. В крайна сметка би искал да се видиш с човека, който е работил с баща ти, нали, Боби? Аз бих.

Астър не каза нищо. Всичко свърши. Край на играта.

Ревънтлоу отговори на съобщението, след което заговори на Даниъл на китайски. Монахът се изправи и отиде до вратата. Мъжът потупа Боби по рамото.

— Няма да се бавим много. Когато приключим, ще се върнем, за да сложим край на тази шарада.

Ревънтлоу и Даниъл излязоха.

Астър отпусна глава. Ръката му беше истинска каша и го болеше прекалено много, за да мисли. Изправи се, отиде до вратата на гаража и опря ухо в дървото. Чу двигателя на кола, която потегля. Опита другата врата. Беше заключена. Изчака няколко минути, смяташе, че един от двамата ще се върне. Мина още малко време. Никой не дойде.

Бяха заминали.

Астър огледа гаража. Косачката, греблото, кофите за боклук. Стената от бетонни тухли. Забеляза, че вратата е била изкъртена от релсата си и че е затворена благодарение на дървени блокове. Имаше час, може би малко повече, за да се измъкне.

— От въздушен контрол на летище „Ла Гуардия" не ни позволяват да кацнем — съобщи капитанът на гълфстрийма на Алекс. — Вятърът на пистата достига скорост от шестдесет възела.

— Един агент ме чака там долу.

— Не ми пука дори президентът на САЩ да ви чака. Ако въздушното течение подхване самолета, докато кацаме, ще ни помете като хвърчило.

Алекс се намъкна между пилота и помощник-пилота.

— Чухте какво се случва — каза тя. — Това е въпрос на национална сигурност. Няколко часа ни делят от атаката в града. Свалете ни.

Капитанът се консултира с помощник-пилота.

— Затегнете колана си. Ще се наложи да импровизираме. Надявам се да сте свикнали с трудните кацания.

Алекс побърза да се върне в мястото си и да закопчае предпазния колан. Минута по-късно носът на самолета се килна надолу, а след малко се килна още повече. Чантата й се плъзна изпод седалката и продължи да се плъзга в салона. Нямаше никакво намерение да стане и да си я вземе. Самолетът попадна в турбуленция и заподскача. Стисна по-здраво подлакътниците.

— О, Боже — каза на себе си, — помогни ми да преживея това. Не беше сигурна дали се молеше на Хувър, или на Господ. В този момент самолетът започна да друса здраво.

Бари Минц стоеше на пистата и чакаше долу при стълбата. Повече от всякога приличаше на разчорлен тийнейджър с тази своя дългунеста фигура и разрошена от вятъра червена коса.

Алекс мина покрай него сякаш не го видя. Коленичи, за да целуне пистата, изправи се, отдалечи се на три метра разстояние и повърна.

— Кацането беше малко твърдо — каза пилотът, който стоеше на вратата на самолета със скръстени ръце.

— Добре ли е? — попита Минц.

— Ще се оправи. Тя е доста здрав клиент.

— Не думайте.

Облаците, които заплашваха земята още от началото на вечерта, бяха надвиснали зловещо. Паднаха няколко капки дъжд. Алекс се върна, бършеше уста с ръкава си. Майната му. Костюмът беше изцапан с кръвта на Солт, а и кърпичките й бяха свършили. Малко повръщано нямаше да й навреди. Един човек от „Митници и гранична защита" стоеше наблизо. Той провери набързо документите й. Взе си паспорта и се обърна към Минц.

— Искам да ми кажеш добри новини, моля те. — Това беше заповед.