Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не съм се съмнявал във вас дори за секунда — каза Брад Зарек от „Стандард Файненшъл". — Сега, след като си уредихме сметките, кредитната комисия желае да увеличи кредитния ви лимит. Боби спомена за допълнителни сто милиона онзи ден. Ваши са при поискване. При лихвен процент на LIBOR плюс четвъртина. Разбира се, ще намалим, ако получите по-добро предложение.

Шанк се изкуши да затвори телефона. За първи път съжаляваше, че е почитател на дипломатичността. Благодари на Зарек възможно най-любезно, което означаваше, че не му каза да ходи да си го начука.

След банките бяха журналистите. Имаше обаждания от „Ню Йорк Таймс", „Уолстрийт Джърнъл" и дори от „Дер Шпигел". Единственото, което ги интересуваше, беше чудотворното възстановяване на поредния богат задник.

До шест часа вечерта офисът беше пуст. Чудото, случило се в последния момент, беше пратило дори най-сериозните рабо-тохолици в местните пиянски дупки, за да вдигнат тост за Боби Астър. Шанк отиде до офиса на приятеля си и надникна вътре. Отново си провери телефона, макар да беше наясно, че Боби не беше отговорил нито на обажданията му, нито на съобщението му. Предположи, че вероятно е задържан във ФБР. Обади се на Съли, но и той не отговори.

Обзе го безпокойство. Почувства, че нещо не е наред.

— Марв, приятна вечер. Изгаси осветлението, като си тръгваш. — Това беше Манди Прайс, финансовата директорка. Видя, че е облякла екипа си за бягане, вероятно щеше да отпразнува добрата новина с един 15-километров джогинг. Маниачка.

Шанк се усмихна и й помаха.

— Приятна вечер. Оцеляхме, за да се борим и утре!

Постоя още минута така, взираше се в празния офис. Разходи се бавно напред-назад, не бързаше, спомняше си всички извършени сделки, търговски стратегии, които бяха проработили, и тези, които не бяха, за купищата пари, които беше изкарал. В крайна сметка стоеше там, откъдето беше започнал — в средата на търговския отдел. Не помнеше някога да го беше виждал толкова тих.

Погледна часовника си и се зачуди какво да прави. Нямаше къде да отиде.

В началото беше изплашен.

След час беше само неспокоен.

Сега беше отегчен.

Астър седеше на дървен стол в средата на гараж за две коли. Нямаше представа къде се намира. Нямаше прозорци, през които да погледне. Вратата на гаража беше затворена, както и единственият друг вход — единична врата, която водеше до къщата, през която го бяха вкарали. Огледа се наоколо. Имаше косачка, кошчета за боклук, гребло. Чуваше щурците навън и усещаше миризмата на прясно окосена трева, която обогатяваше въздуха. Отпи глътка вода от еднолитровата бутилка, която Даниъл му беше оставил. Гладът го тормозеше и осъзна, че минава седем часът, времето, по което вечеряше.

Докато напускаха Манхатън, похитителят му му сложи качулка на главата. Никой не говореше по време на пътуването. Оставен насаме с мислите си, Астър се опита да картографира пътешествието си с помощта на отличителните знаци, покрай които преминаваха. Един мост. Един тунел. Дълга магистрала. Но кой беше мостът? Кой беше тунелът? И коя беше магистралата?

Още веднъж огледа затвора си, заблъска по вратата на гаража и завика „Помощ!" колкото му глас държи. От време на време риташе и вратата към къщата. Предателството на Съли осигуряваше достатъчно гориво за гнева му. Не постигна нищо добро. Единственият резултат беше опропастена обувка и ожулена пета.

Изрита вратата за последен път. През това време някой хвана дръжката й от другата страна. На прага се появи Джон Съливан, следван от Даниъл и Септимъс Ревънтлоу.

— Седни — нареди последният.

Астър изпълни нареждането. Забеляза, че Съли куца, а лицето му е подуто и зачервено, сякаш беше плакал. Шофьорът му го погледна и го дари с тъжна, изморена усмивка.

— Съжал…

Изстрел от огнестрелно оръжие го прекъсна. Съливан падна на бетонния под. Беше мъртъв.

— Господи — изкрещя Астър, инстинктивно се беше присвил. Отегчението му бързо се изпари. Обзе го страх. — Защо го… какво, по… но той ви помагаше.

Даниъл прибра беретата зад гърба си. Приближи се и коленичи пред Боби. Спокойните му сини очи погледнаха неговите.

— Дай ми ръката си.

— Защо?

— Моля.

Астър протегна предпазливо лявата си длан и Даниъл я сложи върху своята, като внимателно разпери пръстите му. Въобще не го видя как вкара бамбуковата треска под нокътя му. През пръста по ръката и чак до рамото му се разнесе болезнен пламък. Изкрещя, но треската бързо изчезна, а монахът го тупаше по ръката и притискаше парче плат, което да попива кръвта.