Джефри Дивър - Часовникаря

Хубаво, значи можеха да говорят делово. Сакс показа полицейската си значка и снимка на Бенджамин Крийли.

— Да сте го виждали тук?

— Тоя ли? Да, няколко пъти е идвал. Свестен човек. Не като някои други. — Барманката хвърли кратък поглед към задната стаичка. — От известно време обаче не съм го виждала. Може би от месец. Последния път участва в скарване. Предположих, че може повече да не се появи.

— Какво става?

— Не знам. Само чух крясъци и в следващия момент той изхвърча през вратата.

— С кого се е скарал?

— Не видях. Само ги чух.

— Да сте го виждали да продава наркотици?

— Не.

— Не знаете ли, че се е самоубил?

Соня се ококори:

— Бога ми, не.

— Разследваме смъртта му… И ще съм ви благодарна, ако си мълчите за идването ми.

— Да, разбира се.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Бога ми, дори не знам името му. Струва ми се, че е идвал около три пъти. Има ли семейство?

— Да.

— Ох, лоша работа. Много лоша.

— Има син, ученик.

Соня поклати глава:

— Гърт може би знае нещо повече за него. Тя е другата барманка. Работи повече от мен.

— Сега тук ли е?

— Не. За известно време няма да я има. Искате ли да ѝ предам да ви се обади?

— Дайте ми номера ѝ.

Барманката го написа на листче. Сакс се наведе напред и кимна към снимката на Крийли:

— Срещал ли се е с някого по-често?

— Обичаше да сяда там. — Барманката кимна към задната стаичка. — Там се подвизаваше.

Бизнесмен, въртящ милиони, и онези негодяи? Дали двама от тях бяха разбили вилата на Крийли в Уестчестър и бяха палили камината му?

Сакс погледна в огледалото. Тези младежи изглеждаха стабилна компания. Може би бяха прохождащи мафиоти. В града имаше доста заведения, в които се събираха такива. Те по принцип бяха дребни риби, но понякога малките банди са по-опасни от традиционната мафия, която не закача невинни и не се занимава с наркотици. Сакс се опита да си представи връзка между Бенджамин Крийли и местните банди. Не ѝ се удаде лесно.

— Виждали ли сте ги да носят кокаин?

Соня поклати глава:

— Не.

Сакс се наведе и ѝ прошепна:

— Знаете ли с коя група са свързани?

— Каква група?

— Банда. Знаете ли кой е шефът им, кой ги командва? Поне нещо?

Соня се подвоуми за момент. Погледна Сакс, за да се увери, че говори сериозно, след което се изсмя:

— Тия там не са бандити. Мислех, че знаете. Ченгета са.

Накрая дойде ред на часовниците, визитната картичка на Часовникаря. От сапьорния отдел ги бяха изпратили, вече проверени за всякакви оръжия за масово поразяване.

— Нима не са открили миниатюрна ядрена бомба? — саркастично попита Райм.

Дразнеше го забавянето и това, че уликите са били в чужди ръце. Така рискът от замърсяване беше по-голям.

Пуласки попълни формулярите за приемане и полицаят, който донесе часовниците, си тръгна.

— Да видим какво имаме — измърмори Райм и се приближи с количката до масата, докато Купър разопаковаше часовниците.

Бяха еднакви. Единствената разлика бе в кръвта, засъхнала по основата на онзи от кея. Изглеждаха стари, но частите им бяха нови. Механизмите им бяха в херметични кутии, които сапьорите бяха отворили. И двата показваха точно време. Работеха на пружина, която се навиваше с ключе от задната страна. Кутията беше дървена, боядисана в черно, а циферблатът — от окислен бял метал. Цифрите бяха римски, а стрелките — също черни и с остри върхове. Нямаше секундна стрелка, но часовниците тиктакаха шумно.

Най-необичайната им черта бе голямо прозорче в горната част на циферблата, което показваше фазите на луната — от новолуние през първа четвърт до пълнолуние и пак обратно. По средата на прозорчетата сега стоеше пълната луна — изобразена със зловещо човешко лице със стиснати устни и заплашително втренчени очи.

„В небето грее пълна Студената луна…“

Купър се зае да анализира часовниците с обичайната си прецизност и обяви, че няма отпечатъци от пръсти. Малкото микроулики съвпадаха с пробите, събрани от Сакс на местопрестъпленията, което означаваше, че часовниците не са били сглобени в жилището или колата на престъпника.

Лаборантът добави:

— Изглежда, че отзад са имали етикети, но са били махнати. Правоъгълни лепенки. Твърде са големи, за да са етикети с цената, но едва ли са съдържали информация за производителя. Тя е щампована върху дървото.

— Лепенката вероятно е била от магазина — предположи Пуласки.

— Така ли мислиш? — саркастично попита Райм, което му спечели укорителен поглед от Том. — Кой е производителят?