Джефри Дивър - Часовникаря

Джоан Харпър се чувстваше добре.

Стройната трийсет и две годишна жена работеше в ателието на няколко пресечки от цветарницата си в Сохо. Тя бе сред приятели.

Сиреч рози, орхидеи, стрелиции, лилии, хеликонии, червени антуриуми и пурпурна алпиния.

Ателието заемаше обширния приземен етаж на един стар склад. Вътре бе хладно и се налагаше да държи повечето стаи тъмни, за да не избледняват цветята. При все това тук ѝ харесваше, прохладата, сумракът, миризмата на люляк и тор. Джунгла насред Манхатън.

Мускулестата жена добави още малко пенопласт в огромната керамична ваза пред себе си.

Прекрасно се чувстваше.

Причините бяха две: защото работеше по творчески проект, чийто замисъл бе изцяло неин.

И защото още чувстваше тръпката от снощната си среща.

С Кевин, който знаеше, че декоративният татул се нуждае от изключително добро аериране на почвата, че пълзящият червен седум цъфти в яркочервено през целия септември, и че Дон Календенон е изпратил три топки извън игрището, благодарение на което „Мете“ са спечелили срещу „Балтимор“ през 1969 година. (Баща ѝ бе увековечил два от блестящите удари на снимка.)

Кевин беше чудесен. Имаше трапчинки и очарователна усмивка. И беше ерген.

Какво по-хубаво от това?

Пред прозореца премина сянка. Тя погледна, но не видя никого. Този участък от улица „Спринг“ беше пуст, рядко минаваха хора. Тя присви очи и се взря през стъклото. Да, трябваше да накара Хосе да ги измие. Щеше да го направи още щом времето се позатопли.

Продължи да подрежда вазата и да си мисли за Кевин. Щеше ли да излезе нещо между тях?

Може би.

Може би не.

Имаше ли значение? (Е, да, разбира се, че имаше, но мине ли трийсетте, една жена не бива да храни твърде големи надежди.) Важното бе, че двамата се забавляваха, когато бяха заедно. След неколкогодишни опити да флиртува с различни мъже след развода си тя смяташе, че има право да се забавлява с друг мъж.

Джоан Харпър, много напомняща червенокосата от „Сексът и градът“, бе дошла с идеята да стане известна художничка, да живее в скъп мезонет в Ийст Вилидж и да продава картините си в галериите „Трибека“. Артистичният свят обаче бе на друго мнение. Той беше твърде жесток, твърде посредствен, твърде… да, неартистичен. За да успееш, трябваше да шокираш публиката, да си ненормален, богат или да спиш с подходящ човек. Джоан се отказа от изобразителното изкуство и за известно време прави опити в областта на графичния дизайн, но това също не я удовлетворяваше. Постъпи в една фирма за озеленяване недалеч оттук и работата ѝ хареса. Реши, че ако ще се мре от глад, по-добре да е правейки нещо, което ѝ харесва.

Започна на шега, но дори за своя изненада пожъна успех. Преди няколко години успя да отвори собствена фирма. Сега държеше магазина на „Бродуей“ и ателието на — улица „Спринт“, откъдето ежедневно доставяше цветя за други фирми и магазини, обслужващи приеми, церемонии и специални събития.

Продължи да добавя от пенестия полимер, зелени листа и евкалиптови клонки във вазата — цветята щеше да сложи в последната минути. Джоан леко потрепери от течението. Погледна часовника върху тъмната стена. Нямаше да чака още дълго, замисли се. Кевин трябваше да изпълни няколко поръчки в града, макар че фирмата му за озеленяване бе в Ню Джърси. Беше ѝ се обадил сутринта, за да каже, че ще дойде в късния следобед. Уж небрежно подметна, че ако тя няма много работа, можели да отидат да пийнат по нещо.

Пак премина сянка, този път пред стъклото на външната врата.

Тя бързо вдигна очи. Нямаше никого. Побиха я тръпки. Погледна към задната врата, която никога не използваше. Пред нея бяха натрупани кашони. Беше заключена… всъщност дали наистина?

Джоан присви очи, но на сиянието от бледото слънце, отразяващо се в прозорците отсреща, не можеше да види. Трябваше да е заключено. Тя заобиколи работната си маса, за да отиде да провери.

Подръпна веригата. Да, беше заключено. Джоан погледна нагоре и изпищя от уплаха.

На няколко крачки от нея на тротоара отпред стоеше огромен мъжага и я гледаше. Висок и дебел, той се наведе леко и се взря през прозореца, закривайки с ръка очите си заради блясъка на стъклото. Носеше старомодни пилотски очила с огледални стъкла, спортна шапка и въпреки студа — само шлифер. Заради блясъка на слънцето в стъклата не виждаше, че тя е точно пред него.

Джоан застина от ужас. Понякога минувачи се спираха да надничат, но нещо в съсредоточения му поглед я плашеше. Кварталът не беше сред най-безопасните. Стъклото на входната врата не беше бронирано — с чук или тухла лесно можеше да се счупи. Пък и при толкова малко минувачи едно нападение лесно можеше да мине незабелязано.