Джефри Дивър - Часовникаря

Тя се отдръпна.

Може би зрението му се нагоди към светлината или пък намери чист участък от стъклото, но той я забеляза. Изненадано се дръпна. Като че ли се двоумеше. Посегна към кръста си — дали за мобилен телефон, зачуди се тя? Изведнъж се завъртя и бързо се отдалечи.

Джоан изтича напред и долепи лицето си до стъклото. Имаше нещо зловещо в този човек — в стойката му: приведен, с вдигната глава, ръце в джобовете, втренчен в прозореца през очилата. В огромното му тяло.

Джоан отмести вазата и пак надникна навън. От непознатия нямаше и следа. Тя се изкуши да изтича в магазина, да провери дневния оборот и да поговори с продавачите, докато Кевин се появи.

Облече палтото си и отиде при входната врата. Там се поколеба, промени решението си и се върна в ателието. Излезе през товарната рампа. Загърна се добре с палтото и бързо тръгна към „Бродуей“. Ярката слънчева светлина я поуспокои, дори ѝ създаваше усещане за някаква топлина след сумрака в ателието.

Джоан отново се огледа. От дебелака нямаше и следа.

„Ох, стига си се стряскала от нищо — помисли си. — Колко трябва да е изпаднал човек, за да тръгне да ограбва цветарка?“

„Бил ли е тук?“

Амелия Сакс стоеше до голяма саксия, миришеща на урина, от която стърчеше едно-единствено мъртво пожълтяло стебло. Надникна през прозореца.

Бе очаквала мизерия, но не чак такава. Стоеше пред бар „Сейнт Джеймс“ на ръба на една пукнатина в бетонния тротоар. Заведението бе на източна Девета улица в Алфабет Сити — Азбучния град — наречен така, защото авенютата, ориентирани по посока север-юг, бяха означени с букви: A, B, C, D. Само преди няколко години кварталът бе сред най-опасните в града, останка от гангстерското царство в Долен Ийстсайд. Оттогава положението леко се беше подобрило (свърталищата на наркопласьори се преустройваха в луксозни жилища), но районът си оставаше престъпен. Пред краката на Сакс от снега стърчеше игла от спринцовка, а пък на един перваз на няколко сантиметра от лицето ѝ бе оставена изразходвана 9-милиметрова гилза.

Какво, по дяволите, ще прави на такова място преуспяващ счетоводител и капиталист, собственик на две къщи и скъпа кола, в деня преди смъртта си?

В момента, през деня, мизерната кръчма не беше много пълна. През мръсните прозорци Сакс видя местни старци, седнали край бара и на близките маси, отпуснати жени и съсухрени мъже, които получаваха повечето енергия, за да живеят, от бутилката. В малко помещение отзад имаше неколцина безделници, бели мъже с дънки, дочени гащеризони и работни ризи. Бяха десетина и вдигаха врява до Бога — Сакс ги чуваше дори през прозореца. Веднага се замисли за бандитите, прекарващи повечето си време в такива квартални барове. Не особено интелигентни, мързеливи, но избухливи и опасни. Един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че тези хора са готови да наранят човек.

Сакс влезе и се настани на едно столче в края на Г-образния бар, където нямаше да бие толкова на очи. Барманката бе около петдесетте, със слабо лице, червени пръсти и събрана на главата коса като на кънтри певица. Изглеждаше уморена от живота. „Не от това, че е видяла всичко — помисли си Сакс, — а от това, че всичко, което е видяла, е било по такива места.“

Детективката си поръча диетична кока-кола.

— Соня — изкрещя някой от задната стаичка.

В мръсното огледало зад бара Сакс видя русоляв младеж с много тесни дънки и шлифер. Имаше издължено лице и изглеждаше пийнал.

— Дики иска да ти каже нещо. Ама го е срам. Ела насам. Хайде, позабавлявай нашия срамежливко.

— Я си го начукай, бе — изкрещя някой отзад, вероятно Дики.

— Ела, Соня, слънчице! Седнѝ на скута на срамежливото момче. Ще ти бъде удобно. Равно. Нищо няма да ти убива.

От стаята избухна смях.

Соня знаеше, че мръсните шегички се отнасят и за нея, но извика игриво:

— По-малък е от сина ми.

— Няма проблем, всички знаем, че би спал и с майка си!

Избухна бурен смях.

Соня срещна погледа на Сакс, но бързо отмести очи, сякаш се срамуваше, че насърчава обидното отношение към жените в града. Хубавото на алкохола обаче е това, че не поддържа за дълго нито гнева, нито еуфорията и скоро младежите преминаха на спорове за мачове и мръсни вицове. Докато пиеше безалкохолното си, Сакс попита Соня:

— Е, как върви?

Жената се усмихна равнодушно:

— Отлично.

Явно не смяташе да обсъжда положението си, особено с по-млада и по-хубава жена, която не е принудена да работи в такава дупка.