Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Разбирам – каза Микаел. – И по някакъв начин синът Ивар също разбрал за това.

– Да, но това стана много по-късно. Към момента, когато узнал истината, Ивар вече завиждаше на Лео, който беше считан за много по-обещаващ и умен. Не бива да забравяме, че той винаги е правел всичко възможно, за да излезе начело и да накисне Лео. Двете семейства сякаш бяха обградени от минно поле и моят колега Карл Сегер беше повикан, за да помогне.

– Но ако Херман Манхеймер е имал такива идиотски предразсъдъци, защо е взел момчето?

– Като цяло, Херман беше просто стар реакционер. Не мисля, че беше безсърдечен, въпреки случилото се с Карл. Но Алфред Йогрен... той беше истинска свиня и расист. Категорично посъветвал Херман да откаже. Всичко щеше да пропадне, ако не бяха докладите, че детето се развива много бързо в двигателно отношение и така нататък. В крайна сметка това натежа, а и Вивека беше очарована от Лео.

– Значи са го приели, защото е бил преждевременно развит?

– Общо взето. Лео беше на седем месеца, имаше бистър поглед и очакванията към него бяха големи още отрано.

– В гражданското му досие пише, че е биологичен син на семейство Манхеймер. Не разбирам как родителите са успели да убедят другите хора в това, след като момчето е било осиновено толкова късно.

– Най-близките приятели и съседи са знаели истината, разбира се. Но за тях това е било въпрос на чест. Знаели колко я боли Вивека от това, че не може да има собствени деца.

– Самият Лео знаел ли е, че е осиновен?

– Разбрал го на седем или осем години, когато синовете на Йогрен започнали да му се подиграват. Вивека била принудена да му разкаже. Но го помолила да го пази в тайна – заради честта на семейството.

– Разбирам.

– Да, не им е било лесно.

– Лео страда от хиперакузис.

– И не само това. Днес бихме го описали като свръхчувствителен. Беше изключително емоционален. Светът просто беше твърде суров за него и той се отдръпна встрани. Беше много самотно дете. Понякога си мисля, че Карл беше единственият му истински приятел. В началото Карл, аз и останалите млади психолози нямахме цялостен поглед върху ситуацията. Мислехме, че просто изследваме група надарени деца. Дори не ни бяха казали, че работим с близнаци. Бяхме разпределени по такъв начин, че да срещаме само едно от децата. Но постепенно разбрахме как стоят нещата – и постепенно се примирихме, макар и в различна степен, трябва да отбележа. От всички нас на Карл му беше най-трудно да приеме, че близнаците са били разделени умишлено. Може би защото беше толкова близък с Лео. Останалите деца като че ли нямаха усещането, че са били отделени от някого. Но с Лео беше различно. Той също не знаеше, че има еднояйчен близнак, а само, че е осиновен. Но подозираше нещо и често казваше, че се чувства като половин човек. За Карл ставаше все по-трудно. Казваше, че не издържа, и постоянно ме питаше за Даниел: „И той ли се чувства така?“. Отговарях му, че и той не е добре, че е самотен. Споменах му, че Даниел понякога проявява признаци на депресия. „Трябва да им разкажем“, каза ми Карл, а аз отвърнах, че не можем, че по този начин ще навредим на всички ни. Но Карл продължаваше и накрая направи най-голямата грешка в живота си. Отиде при Ракел и...

Хилда отвори втората бутилка, въпреки че първата още не беше съвсем празна.

– Ракел Грейс изглежда сериозна и коректна – продължи тя. – Успя да залъже Лео. Двамата продължиха да поддържат контакт. Виждат се по Коледа и така нататък. Но в действителност тя е студена като лед и именно заради нея съм тук с фалшиво име и треперя и пия. Тя ме държи под око от години и ту ме ласкае, ту ме заплашва. Беше се запътила към апартамента ми, когато побягнах. Видях я на улицата.

– И Карл е отишъл при нея – каза Микаел.

– Изпъчил гърди и ѝ казал, че смята да говори с Лео, пък да става каквото ще. Няколко дни по-късно беше мъртъв. Застреляха го като дивеч в гората.

– Искаш да кажеш, че е бил убит?

– Не знам. Винаги съм го отричала, отказвах да приема, че съм участвала в проект, който може да доведе до нечия смърт.

– Но в действителност винаги си подозирала обрат­ното, не е ли така? – попита Микаел.

Хилда не отговори. Просто отпи от розето си и се загледа през прозореца.

– Четох материалите от разследването – продължи Микаел. – Още тогава станалото изглеждаше съмнително, а сега изведнъж се оказва, че е имало и мотив. Не виждам друго обяснение, освен всички да са били замесени – Манхеймер, Йогрен, Грейс. Рискували са да бъдат разкрити и асоциирани с дейност, която е разделяла братя и сестри като с... меч. Били са принудени да се отърват от заплахата, която би могла да завлече всички им в калта.