Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Хилда фон Кантерборг изглеждаше изплашена и за известно време се умълча.

– Във всеки случай цената беше висока – каза тя. – Лео така и не се съвзе. Въпреки парите и всички инвестиции в него той никога не се почувства щастлив. Самочувствието му си остана ниско. Включи се неохотно в семейния бизнес, където го мачкаха кретени като Ивар.

– А братът, Даниел?

– В известен смисъл той беше по-силен, може би защото ножът беше опрял до кокала. Всички неща, с които Лео бе окуражаван да се занимава – да чете, да учи, да свири, – Даниел трябваше да прави скришом. Животът му беше ужасен. Доведените му братя го тормозеха и биеха и той се чувстваше различен и отхвърлен.

– Какво е станало с него?

– Избяга от фермата и изчезна от полезрението на Регистъра. Макар че ме изритаха малко след като стана това, така че не съм съвсем сигурна за второто. Последното, което направих за него, беше да му кажа за едно музикално училище в Бостън. Оттогава не съм говорила с него, чак до...

Микаел усети, че нещо се е случило. Видя го в начина, по който тя държеше чашата, разчете го в блуждаещия ѝ поглед.

– Да?

– Седях у дома и пиех. Беше сутрин, декември месец преди година и половина. Бях си наляла една чаша и четях вестник. Тогава звънна телефонът. В Регистъра имахме строго правило никога да не казваме истинските си имена. Но аз... още тогава пиех и явно съм се изпуснала, защото Даниел успя да ме открие още когато избяга, а ето че толкова години по-късно отново ми се обади ненадейно и каза, че е разбрал.

– Разбрал е какво?

– Че Лео съществува и че двамата са еднояйчни близнаци.

– Огледални, нали?

– Да, но тогава още не го е знаел, пък и нямаше значение, поне на този етап. Беше страшно разгневен, пита ме дали съм знаела. Дълго се колебах. Накрая казах „да“ и той замълча. Каза, че никога няма да ми прости, после затвори. Искаше ми се да изкрещя, да падна на земята и да умра. Обадих се на номера, от който ме беше потърсил. Свързах се с хотел в Берлин, но там не бяха чували за Даниел Брулин. Опитах да се свържа с него по всякакви начини. Не успях.

– Мислиш ли, че се е срещнал с Лео?

– Всъщност не, въпреки всичко.

– Защо смяташ така?

– Защото такива събития се разчуват. Няколко от двойките близнаци, които наблюдавахме, се срещнаха като големи. Неизбежно е в днешната цифрова ера. Някой вижда снимка във фейсбук или инстаграм и казва, че човекът прилича на този или онзи. Хората започват да говорят и историята често стига до медиите. Журналистите обичат такива новини. Но никой от нашите близнаци не знае цялата истина. Винаги има обяснения – фалшиви обяснения, подготвени от самото начало. Освен това вестниците се концентрират просто върху необикновената среща. Никой не е стигал до дъното на историята. Не разбирам как ти си я надушил, честно казано. Поверителността в проекта беше строга до нелепост.

Микаел също отпи от розето, макар че не му харесваше. Зачуди се как да се изрази.

– Мисля, че това е пожелателно мислене, Хилда – каза той, запазвайки съчувствения си тон. – Според мен много неща сочат, че двамата са се срещнали. Има нещо, което не се връзва. Един мой приятел добре поз­нава Лео – за всеки случай Микаел реши да говори за Малин в мъжки род – и напоследък го наблюдава внимателно. Напълно е убеден, че Лео е започнал да си служи с дясната ръка, както казах и на сестра ти. Освен това за нула време е станал много добър китарист.

– Значи, е сменил и инструмента!

Хилда се сви напрегнато в стола си.

– Нима намекваш, че... – продължи тя.

– Просто питам какви заключения би си извадила, ако се опиташ да мислиш непредубедено.

– Тогава, ако казаното от теб е вярно, бих предположила, че Лео и Даниел са си сменили самоличностите.

– Защо?

– Защото... – тя търсеше правилните думи. – Защото са много меланхолични и изключително надарени личности. Лесно биха могли да сменят обстановката. Може би за тях това би било нещо ново и вълнуващо. Карл все повтаряше, че Лео се чувства като затворник, който трябва да играе роля, която не харесва.

– А Даниел?

– Не знам... за него сигурно би било фантастично да се озове в света на Лео.

– По телефона си се сблъскала със силен гняв, нали така каза? – продължи Микаел. – За Даниел сигурно е било ужасно болезнено да осъзнае, че неговият близнак е израснал в заможен дом, докато той самият бил ратай във ферма.

– Да, но...

Хилда погледна към бутилките вино, сякаш се боеше, че няма да ѝ стигнат за дълго.