Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Трябва да разбереш, че тези момчета са нечувано чувствителни и рядко способни на емпатия. Но също така и самотни. С Карл често сме го обсъждали. Двамата бяха като създадени един за друг и ако наистина са се срещнали, предполагам, че е било невероятно изживяване – може би най-хубавото, което им се е случвало.

– Значи, не смяташ, че е възможно да се е случило нещо неприятно?

Хилда поклати глава, по-скоро конвулсивно, отколкото убедено, или поне така се стори на Микаел.

– Каза ли на някого, че Даниел ти е звънял?

Хилда фон Кантерборг се колеба прекалено дълго. Но от друга страна не беше лесно да тълкува реакциите ѝ. Тя си запали нова цигара с фаса на старата и каза:

– Не. Вече нямам връзка с Регистъра. С кого бих могла да говоря?

– Каза, че Ракел Грейс те посещава от време на време.

– На нея не бих казала и дума. Винаги съм внимавала как се държа пред нея.

Микаел потъна в мисли и след малко продължи по-строго, отколкото бе възнамерявал.

– Трябва да ми отговориш на още един въпрос – каза той.

– За Лисбет Саландер ли става дума?

– Как разбра?

– Не е тайна, че двамата сте близки.

– Тя беше ли част от проекта?

– Лисбет бе детето, което тревожеше Ракел Грейс повече от всички останали, взети заедно.

Декември, година и половина по-рано

Лео Манхеймер влезе в дома си с човека, който изглеж­даше като него самия. Мъжът носеше овехтяло черно палто с бяла кожена яка, сиви официални панталони и червеникавокафяви ботуши, които, изглежда, бяха видели свят. Свали шапката и палтото си и остави китарата. Косата му беше по-разрошена, бакенбардите по-дълги, а бузите по-обветрени. Но това само подсилваше вледеняващата прилика.

Беше като да се наблюдава в нова форма. По тялото му изби студена пот и Лео усети, че му се гади. Осъзна, че е изплашен до смърт. Подът под краката му сякаш се бе разтворил. Но чувствата, които го обзеха, не бяха толкова прости. Погледна ръцете и пръстите на мъжа, после своите собствени и му се прииска да вземе огледало. Искаше да сравни всеки милиметър, всяка бръчица по лицата им. Но още повече му се искаше да пита, да пита и никога да не спре. Замисли се за музиката, която бе долетяла от стълбището, и за думите на мъжа, че не се чувствал цял – точно като него самия. В гърлото му се образува буца.

– Как е възможно? – попита той.

– Мисля... – започна мъжът.

– Какво?

– Че сме били част от експеримент.

Лео едва успя да възприеме казаното. Спомни си Карл и бащините стъпки, които долетяха от стълбите в онзи есенен ден. Олюля се и седна на червения диван под картината на Брур Юрт. Мъжът се настани на съседния фотьойл и дори само в движението и стойката на тялото му имаше нещо зловещо познато.

– Подозирах го – каза Лео. – Че нещо не е наред.

– Знаеше ли, че си осиновен?

– Майка ми ми разказа.

– Но си нямал представа, че съществувам?

– Не, никаква, или...

– Какво?

– Мислил съм си. Сънувал съм. Представял съм си всичко възможно. Къде си израснал?

– В една ферма до Хюдиксвал. После се преместих в Бостън.

– Бостън – промълви Лео.

Чу туптенето на сърце. Помисли, че е неговото, но беше на мъжа, неговия близнак.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита Лео.

– Ще ми е нужно.

– Шампанско? Става ли? Влиза директно в кръвта.

– Звучи добре.

Лео се изправи и тръгна към кухнята, но се спря, без да знае защо. Беше твърде объркан и развълнуван, за да осъзнава какво върши.

– Извинявай – каза той.

– За какво?

– Така се шокирах на вратата. Дори не си спомням как се казваш.

– Дан – каза мъжът. – Дан Броуди.

– Дан? – повтори Лео. – Дан.

После отиде и взе бутилка „Дом Периньон“ и две чаши. Може би всичко започна още тогава, а може би не точно. Разговорът продължи да бъде сюрреалистичен и непонятен още известно време. Но навън валеше сняг, беше петък вечер и от коли и апартаменти долитаха гласове, смях и музика. Двамата братя се усмих­ваха, вдигаха чаши и се отпускаха все повече. Скоро говореха така, сякаш имаха да наваксват за цял живот мълчание.

Обсъждаха всичко и впоследствие никой от тях не можеше да преразкаже разговора и посоките, които бе поел. Всяка нишка, всяка тема бе прекъсвана от въп­роси и вмятания. Думите като че не стигаха, двамата сякаш не успяваха да говорят достатъчно бързо. Нас­тъпи нощ, после нов ден, а те само от време на време правеха пауза, за да ядат, спят или свирят. Свиреха с часове и за Лео това бе най-значимото.

Той беше самотник. Свиреше на пианото всеки ден още от дете, но винаги сам. Дан от своя страна беше свирил със стотици музиканти – аматьори, професионалисти, виртуози, некадърници, такива, които са се отдали само на един жанр, такива, които са овладели всички, и такива, които могат игриво да сменят тоналността по средата на песните и с лекота да доловят всяка промяна в ритъма. Но въпреки това никога не бе свирил с човек, който да го разбира толкова интуитивно и непосредствено. Това не беше просто джем сешън, двамата общуваха и обменяха опит чрез музиката си, а Лео от време на време се качваше на някой стол или маса и отправяше тост: