Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Но била Ракел Грейс.

– Ракел и Бенямин, което не е много по-добре. Обяснили високопарно, че ще вземат Лисбет съгласно този или онзи закон, за да я защитят. После станало страшно.

– Как така?

– Лисбет сигурно се е почувствала предадена. Била е толкова малка. В началото, докато Ракел идвала да ѝ прави различни тестове, Лисбет се надявала, че тя може да им помогне. За Ракел Грейс могат да се кажат много неща, но тя излъчва власт и уравновесеност. Изглежда даже царствено, с изправената си стойка и белега на врата. Мисля, че Лисбет си е мечтаела тя да ги спаси и да се погрижи баща ѝ да се махне от живота им. Но после осъзнала, че Ракел е като всички останали.

– Които просто оставяли тормозът да продължава.

– Които го оставяли да продължава – повтори Хилда. – И изведнъж Ракел на всичко отгоре поискала да отведе Лисбет, за да я предпази . Нея! Ракел дори извадила спринцовка със стесолид. Смятала да приспи момичето и да го вземе със себе си. Но тогава Лисбет подивяла. Захапала пръста на Ракел, качила се върху масата до стената във всекидневната, отворила прозореца и скочила. Живеели на първия етаж. Но до земята все пак имало два метра и половина, а Лисбет била малко, кльощаво момиченце. Не носела обувки, само чорапи, дънки и някаква блуза, а навън бушувала буря и валял дъжд, ако не се лъжа. Приземила се на крака, но залитнала напред и си ударила главата. Въпреки това веднага се изправила и се затичала в мрака. Тичала ли, тичала. Наляво-надясно, към Слусен60 и после Гамла стан. Накрая стигнала до площад „Мюнтториет“ и Двореца, премръзнала и подгизнала. Мисля, че е спала в някакъв вход. Нямало я два дни.

Хилда замълча за миг.

– Моля те...

– Какво?

– Днес съм в окаяно състояние. Дали не би могъл да изтичаш до рецепцията и да поръчаш няколко бири? Трябва ми нещо по-студено от тази помия – каза тя и посочи розето.

Микаел я погледна раздразнено. Накрая все пак ким­на, излезе от стаята и слезе при младото момиче на рецепцията. Но за своя изненада не просто купи шест бутилки „Карлсберг“, ами изпрати и криптирано съобщение на Лисбет, което може би не беше много мъдър ход. Чувстваше обаче, че ѝ го дължи.

Написа следното:

Жената с родилния белег на врата, която е искала да те отведе като малка, се казва Ракел Грейс. Тя е психоаналитик и психиатър и една от отговорните фигури в Регистъра.

После се качи обратно при Хилда фон Кантерборг и изслуша остатъка от историята.

60 Основен транспортен възел в центъра на Стокхолм. – Б. пр.

Глава 17

21–22 Юни

Лисбет седеше в бара на Операта и опитваше да празнува освобождението си. Не ѝ се получаваше. Групичка млади момичета с венци в косите, вероятно на моминско парти, се лигавеха на близката маса. Смехът им я пронизваше и Лисбет се загледа към Кунгстредгорден. Отвън минаваше мъж с черно куче.

Беше дошла тук заради пиенето и може би също заради настроението и хората, но резултатът не беше добър. От време на време хвърляше поглед към моминското парти вляво. Може би имаше шанс да си тръгне с някого, с някой мъж, или пък жена.

Мислеше за това и за какво ли още не и току пог­леждаше неспокойно към телефона си. Беше получила имейл от Хана Балдер, майката на Аугуст, момчето с аутизма и фотографската памет, което бе станало свидетел на убийството на баща си и което Лисбет бе скрила в малка къща на остров Ингарьо.

Момчето се бе върнало у дома след дълъг престой в чужбина и според майката се чувстваше „добре, предвид обстоятелствата“, а това звучеше обещаващо. Но Лисбет не спираше да мисли за очите му, които бяха като от стъкло и не просто виждаха и регис­трираха много повече, отколкото би трябвало, ами сякаш се криеха зад невидима мембрана. Лисбет бе установила, не без болка, че някои неща се запечатват в съзнанието. Просто не можеш да се отърсиш, трябва да живееш с тях. Спомняше си как момчето блъска глава в масата в див пристъп на фрустрация. За миг почувства, че ѝ се иска да стори същото: да блъсне челото си в барплота. Вместо това се задоволи да стисне челюсти и в същия миг забеляза, че някой се приближава.

До нея седна млад мъж със син костюм, тъмноруса коса и заострена челюст. „Леле, колко си кисела“, каза той, след което изкоментира сцепената ѝ устна, а това не беше добра идея – нито първото, нито второто. Но тя дори не можа да го изгледа изпепеляващо, защото получи криптирано съобщение от Микаел и щом го прочете, застина още повече. После се изправи, хвърли няколко стотачки на бара, сръчка мъжа и излезе.