Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Градът блестеше, а в далечината се чуваше музика. Беше прекрасна лятна вечер, стига да можеш да го почувстваш. Лисбет обаче не можеше. Изглеждаше така, сякаш е готова да убие някого. Извади мобилния си телефон и потърси името, което Микаел ѝ бе дал. Бързо осъзна, че Ракел Грейс има защитена самоличност. Само по себе си това не беше проблем. Всички оставяме следи след себе си. Поръчваме стоки по интернет, не внимаваме и оставяме адресите си. Но сега, докато вървеше по моста „Стрьомбрун“ към Гамла стан, Лисбет не можеше да направи нищо, нито дори да хакне някоя онлайн книжарница или друго място, откъдето Ракел Грейс би могла да си е купила нещо. Вместо това мислеше за дракони.

Мислеше за това как като малко момиче побягна по чорапи през Стокхолм и стигна до Двореца и до една църква, която светеше в мрака. Това беше Стуршюркан, но тогава Лисбет не знаеше това. Сградата просто я привлече. Беше премръзнала, краката ѝ бяха мокри и тя имаше нужда да си почине и да се стопли. Мина покрай голям стълб, после през вътрешен двор и накрая влезе в църквата. Таванът вътре беше толкова висок, че сякаш стигаше до небето. Помнеше, че влезе по-навътре, за да се скрие от погледите, които ѝ хвърляха хората. Тогава видя статуята. Едва по-късно разбра, че е известна и че изобразява свети Георги, който убива дракон и спасява девица в беда. В онзи момент нито знаеше това, нито би се заинтересувала от него. Лисбет виждаше в статуята нещо коренно различно. Виждаше малтретиране. Драконът – все още си го спомняше твърде ясно – лежеше по гръб, промушен с копие, докато мъж с равнодушно, празно изражение, замахваше към него с меч. Драконът беше беззащитен и сам и Лисбет се замисли за майка си.

Драконът ѝ напомняше за нея и тя почувства с всяка фибра на тялото си, че иска да я спаси, или още по-добре – самата тя да се превърне в дракон, да избълва огнена струя, да свали рицаря от коня му и да го убие, защото той, разбира се, бе не кой да е, а Зала. Той беше бащата. Той беше злото, което унищожаваше живота им. Но това не бе всичко.

Статуята изобразяваше още един човек – жена, която лесно можеше да бъде пропусната, защото стоеше встрани. На главата си носеше корона и беше вдигнала ръце, сякаш държеше книга. Най-странното от всичко бе, че е толкова спокойна. Все едно не гледаше кръвопролитие, ами море или поляна. В онзи миг Лисбет по никакъв начин не би могла да си представи, че жената е девица, която рицарят спасява. В очите на Лисбет тя излъчваше хлад и безразличие. Изглеждаше точно като дамата с родилния белег, от която бе избягала и която, също като всички останали, позволяваше домашното насилие да продължава.

Мама и драконът не просто биваха измъчвани, ами светът гледаше безразлично отстрани. Лисбет изпита дълбока неприязън към рицаря и жената от статуята и се втурна обратно под дъжда и бурята, разтреперана от студ и гняв. Оттогава бяха минали много години, но, странно, на Лисбет случката ѝ се струваше скорошна. Сега, докато вървеше по моста към Гамла стан, прибирайки се у дома, тя повтаряше тихо едно име: Ракел Грейс.

Бе открила връзката с Регистъра, която търсеше още откакто Холгер я посети във „Флудберя“.

* * *

Хилда фон Кантерборг отвори една от бирите. Лявото ѝ око блуждаеше леко и тя от време на време губеше нишката. Понякога като че я измъчваха душевни терзания, а друг път проявяваше смайваща проницателност, сякаш алкохолът просто изостряше ума ѝ.

– Не знам какво е правила Лисбет, след като е избягала от Стуршюркан. Знам само, че на следващия ден е просила пари на Сентрален и е откраднала едно ватирано яке и чифт твърде големи обувки от Оленс61. Агнета не беше на себе си, разбира се, а аз... аз бях бясна и казах на Ракел, че ще изложи на риск целия проект, ако прокара плановете си. Накрая тя отстъпи. Остави Лисбет на мира. Но продължи да я мрази и мисля, че имаше пръст в приемането ѝ в „Санкт Стефан“.

– Защо го казваш?

– Защото добрият ѝ приятел Петер Телебориан работеше в клиниката.

– Значи са били приятели?

– Телебориан беше един от пациентите, които се излежаваха на психиатърския диван на Ракел. И двамата вярваха в потиснати спомени и подобни глупости и той беше много лоялен към нея. Но интересното беше, че Ракел не просто мразеше Лисбет, ами все повече се страхуваше от нея. Мисля, че тя по-рано от всички разбра на какво е способна Лисбет.

– Мислиш ли, че Ракел Грейс има нещо общо със смъртта на Холгер Палмгрен?

Хилда фон Кантерборг се загледа в токовете на обувките си. Отвън се чуваха гласове.