Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Подарили ѝ радио, а пък Халил получил степер втора ръка, който братята му взели от един познат от Худинге. Това му вдъхнало малко сила. Бягането му липсвало. Обстоятелството, че не можел да се движи, че вече не усещал лекотата в стъпките си, било засилило страданието му, така че започнал да тренира с часове на степера. Сякаш се носел във въздуха и вече виждал светлина в тунела, тънък лъч надежда, макар че все още очаквал най-лошото. Два дни по-късно Башир и Ахмед влезли в стаята му и седнали на леглото. Башир държал пистолет. Въпреки оръжието, братята не изглеждали ядосани. Носели изгладени ризи с един и същ син цвят и му се усмих­вали. Башир казал:

– Имаме добри новини!

Фария щяла да живее, или по-точно: щяла да живее, ако някой плати нужната цена. Иначе Аллах щял да се разгневи, честта на семейството щяла да остане опетнена, а покварата да плъзне и да отрови всички им. Дали на Халил възможност да избира. Можел да умре още сега заедно със сестра си или да убие Джамал и да спаси и двама им. Първоначално Халил не разбрал какво имат предвид. Или по-точно отказал да разбере. Просто продължил да тренира. Братята му повторили въпроса.

– Защо аз? Никога не съм можел да нараня някого – отвърнал Халил като в транс.

Башир му обяснил, че единствено той не бил поз­нат на полицията, имал добра репутация дори сред враговете на семейството и най-вече, по този начин щял да изкупи предателството си. В някакъв момент, тогава или по-късно, Халил се съгласил. Щял да убие Джамал. Каза, че бил в безизходица и се чувствал абсолютно отчаян. Обичал сестра си, а животът му бил в опасност.

Имаше обаче нещо, което Бублански не разбираше: Защо Халил не се бе обадил в полицията, когато го пуснали навън, за да убие Джамал? Халил твърдеше, че точно това планирал. Искал да разкаже всичко и да потърси закрила. Казваше, че го зашеметило това колко добре била организирана операцията. Почувствал се като парализиран. Имало замесени и други хора, ислямисти, които не го изпускали от поглед и при всяка възможност му обяснявали колко ужасен човек е Джамал. Срещу него имало издадена фатва. Бил осъден на смърт от благочестиви и правоверни мюсюлмани в Бангладеш. Джамал бил по-лош от свинете, евреите и плъховете, които пренасят чума. Той представлявал всичко ужасно и мръсно. Бил опозорил семейството им. Стъпка по стъпка въвлекли Халил в мрака, съзнанието му се замъглило и той извършил немислимото. Бутнал Джамал под влака. Не действал сам, но именно той се засилил и бутнал младежа на перона.

– Убих го – каза Халил.

* * *

Фария Кази се намираше в стаята за посещения в отделение „H“ на женския затвор „Флудберя“. Срещу нея седяха криминален инспектор Соня Мудиг и адвокат Аника Джанини. Атмосферата беше напрегната. Аника за втори път ѝ показа видеото, в което Башир, изглежда, разкриваше, че стои зад убийството на Джамал. Обясни как ще бъде изтълкуван анализът на движенията и каза, че Халил е дал подробни показания и е признал, че е бутнал Джамал на релсите.

– Вярвал е, че това е единственият начин да те спаси, Фария, теб и самия себе си. Казва, че те обича.

Фария не отговори. Вече знаеше всичко това и ѝ се искаше да изкрещи: „Обича ме? Аз го мразя“. И наистина го мразеше. Но знаеше също, че това не е цялата истина и именно затова бе мълчала толкова време. Колкото и болка да ѝ бе причинил, тя все още искаше да го предпази. Мислеше си, че най-вероятно го прави заради майка им. Веднъж ѝ бе обещала, че ще се грижи за Халил. Но вече нямаше как да го защити, нали? Стис­на устни, погледна жените и попита:

– Гласът на Лисбет Саландер ли се чува на видеото?

– Да, това е Лисбет.

– Тя окей ли е?

– Окей е. Бори се за теб.

Фария преглътна, стегна се и започна да разказва. Стаята се изпълни с почтително напрежение, както ставаше винаги, когато някой свидетел или заподозрян най-накрая проговори след дълго мълчание. Ето защо Аника Джанини и Соня Мудиг, потънали в дълбока концентрация, не чуха, че телефоните в коридора звънят и пазачите отвън разговарят все по-оживено.

* * *

В стаята за посещения беше непоносима жега. Соня Мудиг избърса потта от челото си и повтори това, което Фария Кази вече им бе казала два пъти, като двете версии бяха еднакви, и все пак не съвсем. Соня все още имаше чувството, че нещо липсва.

– Значи, ти се е струвало, че всичко се подобрява. Вярвала си, че братята ти са омекнали. Че може би си щяла да получиш някаква свобода въпреки всичко.

– Не знам какво вярвах – каза тя. – Бях просто съсипана. Но Башир и Ахмед ми се извиниха. Никога преди не го бяха правили. Казаха, че са прекалили. Че се срамуват. Че просто искат да водя почтен живот и че съм страдала достатъчно. Дадоха ми радио.